Фалшификаторът от черния кос

— Какво знаете вие… — унило отвърна Фернандес.

— Доста. Знаем например, че мисис Джексън е заминала с осем хиляди долара, всички фалшиви.

— Господа — каза уморено Фернандес, — още тогава ви се заклех в името на майка си, че нямам нищо общо с тия фалшификати.

— А парите, които изнесохте в касетата и които изгорихте в хотела? — попитах аз. — Те какви бяха?

— И това ли знаете?

— Да, и това знаем — казах не без глупашка гордост.

— Унищожих ги, защото се опасявах, че са фалшиви.

— Защо не ги предадохте на милицията? — настоявах аз.

— Страхувах се да не се забъркам в тази нечиста история… Пък и заради нея…

— Заради Патриция?

— Да… Макар че не го заслужава… Тя именно ми даде парите, които намерихте у мене и които изгорих в хотела. Не, не го заслужава тя — повтори той, сякаш слагаше край на някакъв свой, вътрешен спор.

— Много ли я обичате?

Той тъжно се усмихна, но ослепително белите зъби озариха лицето му и го подмладиха.

— Да, много… А тя… тя злоупотреби… Оказа се, че от нейна страна всичко е било игра.

— Обяснете. Защо криехте вашите отношения?

— Била омъжена… Не искаше, дори да се срещаме на открито. Нито веднъж не сме вечеряли навън, нито веднъж не сме танцували, нито веднъж не сме се къпали заедно в морето. Панически се плашеше да не я видят с мен.

— Защо ви даваше пари?

— Преди седмица бях загубил в казиното всичко в дори бях задлъжнял до гуша. Трябваше да плащам… Дълг на чест — знаете какво означава това… Тя ми даде, каза, че ще почака, докато спечеля пак. А излезе елементарно хитра комбинация: тя ми дава фалшиви пари, аз й връщам истински. Оказах се последен дръвник.

— Фернандес — попитах, — този пистолет ваш ли е?

— Не, на продукцията е. Намерих го снощи край декорите след стрелбата по Тони. Бях хукнал подир колата. Смятах, че като я спра, ще разбера кой стои зад Патриция и коя в същност е тази жена. От момента, когато Тони започна да хвърля банкнотите и после падна от скалата, аз реших, че не трябва повече да бездействувам. Нещата взимаха опасен обрат.

— Тъй — рекох със свито, гърло и вече виждах как рухва цялата ми стройна схема. — И какво правихте след това?

— След това изтичах към шосето, но колата беше вече далеч. През това време едва не ме простреляха в гърба.

— После?

— После дълго се въртях в тъмнината, видях пристигането на полицията, уплаших се… да, уплаших се… Вмъкнах се в училището, взех тази бутилка. Пих. Бях много отчаян. Когато се разсъмна, отново излязох и без да ме забележат милиционерите на шосето, изкачих се на скалата. Какво ли не прави алкохолът! Исках да видя с очите си откъде Тони е измъкнал толкова много долари. Но изглежда, че съм бил здравата пиян, паднал съм и съм заспал.

— Мистър Фернандес — попита меко Мирски, — с какво можете да докажете, че снощи сте изтичали към площада не преди, а след стрелбата, с други думи, че с този пистолет сте стреляли не вие, а други?

Фернандес дълго гриза нокти, после разпери ръце:

— Господа — каза той, — има едно сигурно средство, много сигурно, но не съм убеден дали съм вътре и аз.