Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
— Тони — казах, — искаш ли да отидем хей там, горе, където си пазиш твоите рисунки?
Той изви очи към върха на вкаменената светкавица, но не отговори.
— Хем ще занесем платната и ще рисуваме — добавих. — На, платната ще носиш ти, а статива аз. Хайде!
Пъхнах платната под мишницата му. Това като че го убеди в моите добри намерения. Поогледа се крадешком, ухили се лукаво и изведнъж с бързи крачки, почти тичешком се понесе към скалата.
Тогава именно се случи онази нелепост, която наруши тъй добре замисления ми и отлично проведен до този момент план. Една глупава случайност — отсреща се появи горският. Униформен и с пушка през рамо, той крачеше по шосето и си подсвиркваше. И не ни и забелязваше дори. Но за Тони това беше достатъчно. Той панически хвърли платното на сухата трева, сви се като преследван звяр и хукна към храсталака.
Едва го настигнах: беше се сгушил зад една шипка и трепереше.
— Не бой се, Тони — опитах се да го успокоя. — На, виж, няма никого!
Но Тони трепереше и не искаше и да чуе да тръгне с мен.
Заваля дъжд. Горещ, брутален, летен дъжд, който за няколко секунди превърна полянката в мочур. Над вкаменената светкавица, там където се намираше ателието, безумствуваха мълнии.
— Тони — казах примирен, — да вървим.
Едва го довлякох до колата.
8. Трети експеримент
В два часа бяхме в управлението. В коридора чакаха моите свидетели Веселин и Панчо, в чантата ми лежаха протоколите, рисунките, плаката. Липсваше само ателието…
Заседателната зала беше заета до последното място. Привлечени от любопитството, заедно с Големия шеф бяха надошли куп колеги. Бяха насядали около дългата маса покрай стените; Големият шеф се беше настанил пред бюрото, Мирски — до телевизора. Отдъхнах си — всички бяха в цивилни дрехи.
Бях влязъл сам и съвсем неочаквано бях обзет от неприятното чувство, че съм цирков дресьор, комуто предстои да представи за първи път най-умната си маймуна. Хората ме гледаха мълчаливо в очакване на моите обяснения. Ще ми повярват ли?
— Е, Карлов — каза Големият шеф, — имате думата.
Изкашлях се в шепата си и започнах малко тържествено:
— Другари, доведох го, за да ви покажа човека, който според мен стои в основата на един от любопитните случаи в практиката на…
— Карлов — прекъсна ме кротко Големият шеф, — предлагам да не се впускате в излишни въведения. Мирски ни обясни вече всичко. Дайте по същество!
Поисках да се ядосам, че прекъсват тъй дълго обмисляното ми слово, но се отказах: все пак Големият шеф си е направил труда да дойде чак тук, за да види плодовете на моя труд. Това не става всеки ден и с всекиго. Излязох.
В коридора чакаха Тони и свидетелите ми с протокола.
Коленете ми се подкосиха. Нима това подобие на човек, този полузаспал изрод с увиснали бузи и мехурчета на устните е наистина Фалшификаторът на десетилетието, неоткрит и непризнат роден гений, художник, гравьор, скулптор и знам ли още какво, природен феномен, вундеркинд на 24 години, Моцарт на живописта? Или всичко това е само плод на моето въображение, измислен от мене образ, издокаран, изпипан и даже подкрепен с протоколи? Няма ли да стана за смях пред целия онзи синедрион там в залата? И няма ли да бъде това край на моята кариера на Шерлок Холмс? И заедно с това няма ли да подкопая престижа на Мирски — човека, когото обичам тъй много?
Но време за колебание нямаше, взех документите и приложенията, отворих вратата.
— Тони, влизай!
И Тони влезе.
В залата мигновено настъпи тишина, такава тишина, че чувах даже как глупавото ми сърце барабани в гърдите. Всички гледаха Тони, Тони гледаше всички. Стараех се да прочета какво има в очите на колегите и видях само едно безкрайно удивление, примесено с подозрението, че са ги довели тук, за да се пошегуват с тях.
— Тони — рекох тихо, — мини напред.
И отново имах чувството, че съм в средата на цирков манеж и че сега изведнъж ще плесна с камшика, ще извикам „Але, хоп!“ и маймуната ще скочи на велосипеда и ще запуши дебела пура. Стана ми мъчно за Тони: в този момент той наистина приличаше на човекоподобна маймуна, облечена като за цирково представление и подметната в съвършено чужда, човешка среда.
Отдясно дойде задавен смях, сетне отляво. Зад нас някой сдържано се изкикоти.
— Тишина, моля! — каза Големият шеф и виждах как и той се разкъсва между смеха и раздразнението. — Е, Карлов, това ли е вашият фалшификатор на долари?
— Тъй вярно, това е.
— И твърдите сериозно, че той е направил фалшивите пари?