Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
И може би защото бях развълнуван, картината ми се получаваше. На платното се оформяше вкаменената светкавица с надвисналите над нея черни облаци. Работех бързо, увлечено, а зад себе си чувствувах мъркането на Тони.
Над скалистите ридове проблесна мълния. Оставих четката, обърнах се: Тони стоеше зад мен с недоядена хапка в устата, впил очи в картината.
— Тони — казах, — искаш ли да рисуваш сам?
— Иискам.
Сложих ново платно, дадох му четката.
Като че никога не бе взимал четка в ръка: грабна я като молив, като резец, като нож, позавъртя я между пръстите си, полюбува й се няколко секунди. Сетне се обърна към палитрата, мацна с четката върху боите, отново я вдигна към очите си, отново й се полюбува.
И внезапно удари по платното. Удари като с длето по мраморен блок. После пак. И пак. И върху платното започна да расте една странна скала, невиждана, фантастична, висока до небето, сгърчена като болна светкавица, червена като кръв, и над нея — облаци, черни като катран.
Не знаех дали е хубаво, не знаех дали е лошо. Беше силно.
Може би дори от гледна точка на елементарната живопис да бе неграмотно, но бе силно. И вълнуващо. „Ненаученото, не заимствуваното, вътрешно присъщото, неподражаемото…“ Гледах го отстрани и не се осмелявах да го прекъсна, забравил, че ми предстои ателието. А червената скала върху платното ставаше някак си страшна, като разтворена рана, като живо чудовище, като онази скулптура от алуминиевото канче, като простреляния Тони, увиснал над бездната и осветен от прожекторите… Каква ли адска мъка раздираше душата на този нещастен художник?
По едно време той въздъхна дълбоко, сякаш се бе отървал от тежко бреме, и се обърна към мен. И мигновено топлите и добри морета на неговите очи ме погълнаха. Трябваше да изплувам.
— Тони — казах, просто за да кажа нещо, — Тони, искаш ли да станеш художник?
Той кимна:
— Дда… дда…
— Чудесно! Ще те заведа в града, там има едно училище и дял ден ще рисуваш. Там има много платна, има много бои и всичко, каквото си поискаш.
— А рракия?
— Ракия ли? — въпросът беше неочакван. — Е, ако работиш добре…
Той измуча доволно, очите му отново се превърнаха в шарени морета. Протегна ръка към десницата ми, взе я в шепите си и започна да я гали несръчно, стеснително, грубо, но с толкова нежност! И отново онова пусто вълнение ме грабна, а в гърлото ми се промъкнаха сълзи.
Нещо искаше да каже, виждах как се мъчи, как върти думата под езика си, как дълго мисли върху нея. Накрая вдигна поглед към мен и заеквайки, едва-едва изрече:
— Нник… аазз… тте… обичам… Нник…
Захапах устни — да не се разсмея. Или да не се разцивря. Дявол да го вземе, едва ли друго любовно признание е обръщало така сърцето ми, както наивното мънкане на това ненормално момче.
— Тони — продумах, — аз също те обичам много. — И за да разсея нежността, която все повече пъплеше по цялото ми същество, аз го тупнах по рамото. Той отговори с по-силен удар, аз — с още по-силен, — а той — с истински мечешки, който ме повали на тревата. И скочи върху мен.
Сборичкахме се, смеехме се, крещяхме, търкаляхме се по тревата — две хлапета, две доволни от живота приятелчета се забавляват и никак не ги е грижа нито за мрачните облаци над черните бърда, нито за яростните светкавици, които прорязват небосклона.
Неочаквано Тони се изправи, изтича към статива, грабна четката и започна да блъска по платното. Аз извадих ново платно и също заблъсках върху него. И се кискахме като пощурели. И рисувахме като обзети от делириум. И викахме. И пак рисувахме. Върху платната, върху опаките им страни, върху листовете на блока. Какво рисувахме — вече не зная. Това беше една вакханалия на рисуването, породена от радостта, от приятелството, от ракията, от наелектризирания въздух, от бурята и светкавиците. Около нас се търкаляха платна, хартии, четки; вятърът ги разнасяше по храстите, но ние не обръщахме внимание на нищо и само рисувахме, рисувахме.
Часовникът се мярна пред очите ми; един и половина!
— Стига! — извиках. — Стига!
— Стигааа! — отвръщаше като ехо Тони и се хилеше и удряше с четката по платното. — Стигаа!
— Тони! — хванах го за ръката. — Стига!
— Сстигааа! — крещеше той и рисуваше.
— Тони, късно е вече. Ще дойдем друг път пак. И тогава ще донесем много платна и ще рисуваме цял ден. Но сега трябва да вървим другаде. Хайде!
Едва изтръгнах четката от лапата му. Той се поукроти и лицето му си възвърна обичайния си идиотски израз. Не исках това, не! Прегърнах го през кръста, заговорих с цялата нежност, на която бях способен: