Прах [bg]

Аз се връщам към разговора, който водех с Луси за Гейл Шиптън. Още не съм приключила с тази тема.

— В чантата й бе намерен бележник — започвам.

— А тя къде беше?

— Убиецът я оставил близо до местопрестъплението. Очевидно е искал да я намерим. В портфейла й нямаше пари, но е трудно да се разбере дали още нещо липсва. Той явно не се е интересувал от бележника й.

Отварям снимката, която направих на строителната площадка, и й показвам страницата със странния шифър: 61: ВХ 12/18 1733 (< 18т) ПОЛ 20-8-18-5-1-20

— Последното вписано от нея — обяснявам. — Май веднага след като е приключила разговора с теб, може би секунди преди да я отвлекат. Малък черен бележник със страници на квадратчета. Имаше и лепенки, червени, с „X“ в средата. Имаш ли някакви идеи?

— Разбира се.

Луси пъхва ръце в ръкавите на хартиената престилка, която изшумолява нежно.

— Бележка в нейния елементарен шифър, който и първокласник може да дешифрира.

— Шейсет и едно — започвам от началото, застанала плътно до Луси, чийто поглед също е вторачен в снимката на телефона ми.

— Това е шифърът за мен — казва племенницата ми, сякаш е напълно нормално да използват шифър за името й. — Буквите в името ми отговарят на числа. Л-У-С-И е дванайсет, двайсет и едно, три и двайсет и пет. Ако ги събереш, получаваш шейсет и едно.

— Тя уведоми ли те, че си има код за теб?

— Не.

— Предполагам, че ВХ е входящо обаждане, а дванайсет-осемнайсет е датата — вчера, а после идва и часът — седемнайсет и трийсет и три.

— Точно така — отговаря Луси. — Говорихме по-малко от осемнайсет минути, а ПОЛ означава „получено“. В този случай останалите числа са шифър за „заплаха“. Същото нещо — числата отговарят на букви. Накратко казано: получила е обаждане от мен и го е вписала като заплаха. Аз съм я заплашила. Това е посланието, което, разбира се, е лъжа.

— Кой е трябвало да получи това съобщение?

— Предназначено е за онзи, когото е смятала да насъска срещу мен. Шифърът й нарочно е толкова елементарен — казва Луси небрежно, сякаш Гейл Шиптън е била пълен тъпак. — Искала е някой да го намери и дешифрира. Искала е да бъде доказателство в даден момент. Тя режеше страници от бележника, в случай че някога попадне в ръцете ми. Предполагала е, че няма да намеря инкриминиращите писания. И няма да разбера, че е вписвала фалшиви неща за мен.

— Бележките са били предназначени за доказателства в делото й или в друго дело? — питам объркано.

— Вероятно е искала да ме уплаши, а аз просто си седях и гледах. Щеше да си получи парите от „Дабъл Ес“ и да посегне към следващото. Щеше да претендира, че тя е изобретила всяко приложение на телефона с дистанционно управление. Нямаше да й се наложи да плати и стотинка, а просто щеше да стане собственик — казва Луси спокойно. — И да си присвои заслугите за работа, която никога не би могла да свърши сама. А това щеше да е почти толкова ценно, колкото парите. Щеше да й повдигне самочувствието, което определено й липсваше. Жалка история.