Прах [bg]

— Показа се в доста наситено състояние на скенера — казва доктор Вентър. — Но нямаше доказателства, че тя е вдъхнала веществото, каквото и да е то. Не намерих от него в синусите и дробовете й.

— Във вирджинския случай „Сали Карсън“, не се споменава за подобно вещество. Но те нямат скенер.

— Малко служби имат. А веществото не е било лесно забележимо и вероятно са го пропуснали по време на аутопсията — отсъжда Вентър.

— Моля те, изпрати ми всичко, което можеш, по имейла. Бързината е изключително важна.

— Правя го в момента.

Благодаря му и затварям телефона.

— Всичко наред ли е?

Имайки предвид всичко, което чу, Луси знае, че няма начин всичко да е наред.

— Ще пристигнат докладите на доктор Вентър от Мериленд — съобщавам й. — Ти можеш да помогнеш, като провериш имейла ми и се увериш, че всички доклади са насочени към съответните лаборатории колкото се може по-бързо. Очаквам и новини от Бентън.

Не споменавам името Габриела Лагос пред двамата погребални агенти. Няма да кажа и дума повече и Луси знае, че също не трябва да го прави.

Тя вече проверява имейла по телефона си, за да види дали някои от докладите са пристигнали. Тръгваме по рампата към вратата, която води навътре. Сканирам палеца си, а погребалните агенти избутват носилката до нас.

— Как си, шефе? Чух, че си изкарала седмица в ада.

— Добре съм — отговарям лаконично.

— Светът напълно е полудял.

— Може и да си прав — съгласявам се и затварям вратата след нас.

Те избутват количката в приемната, където масивни фризери и хладилници от неръждаема стомана запълват задната стена.

— Температурата спадна с десет градуса през последния час. Духа силен вятър от южния бряг и те кара да се чудиш дали да си облечеш зимното палто или не. Тъжна история тук. Изглежда много хора се самоубиват по това време на годината.

— Така изглежда, защото никой не би трябвало да се самоубива.

Проверявам етикета на външния чувал, изкуствена синя кожа с името на погребалното бюро, избродирано отгоре.

— Можете да си го вземете обратно — казвам и дръпвам ципа на чувала, който разкрива леко бяло покривало отдолу.

Скованите ръце на мъртвата жена го изпъват, повдигнати и сгънати в лактите като на боксьор.

— Едва на трийсет и две години — съобщава ми погребалният агент. — Облечена за църква, гримирана и мъртва в леглото. Празни флакони от лекарства на масата. „Ативан“ и „Золофт“. Няма прощално писмо.

— Често се случва — отговарям. — Действията им говорят повече от писмата.