Тайната порта [bg]

Сякаш за да прикрие голотата си, момичето беше поставило дясната си ръка пред себе си и бе подхванало с нея лявата си гърда — жест, който означаваше едновременно покорство и покана. Гърдите й бяха големи за тънкото й тяло, широките и плоски зърна се бяха втвърдили до две твърди точки от студа. Султанът не казваше нищо, но докато Силия гледаше, той направи крачка към момичето. В този момент устните на момичето се разтвориха лекичко и то изрече:

— Ааах!

Беше почти като въздишка. После се залюля към него, като че ли не можеше да се държи на колене, след което срамежливо се дръпна назад. Клепките й потрепнаха свенливо.

— Не те ли познавам? — когато султанът заговори, на Силия й се стори странно да чуе отново мъжки глас след толкова много време. — Ти си Ханза, нали? Малката Ханза!

Момичето не каза нищо, но Силия забеляза странните му очи да проблясват, тъмни като злато под светлината на свещите.

„Но как изобщо може да те гледа! Ти си толкова грозна!“ — бе единственото, което успя да си помисли. Но още докато си го мислеше, султанът направи още една крачка към нея.

— Хааа… — издиша момичето и докато го правеше, Силия я видя как прокарва бавно език по устните си и ги навлажнява, така че те започват да блестят под пламъците на свещите.

Внезапно в стаята се възцари гробна тишина. Единственото, което Силия чуваше, беше дишането на Ханза и собственото си сърце.

Все така простряна на пода, Силия едва дишаше, но никой не я заговори, а тя не смееше да седне, без да са й разрешили, затова внимателно изви глава настрани. Сега виждаше другото момиче, Ханза доста по-добре. Виждаше я как държи тялото си — тяло, което бе изглеждало толкова незначително, толкова кльощаво в сравнение с нейното — като деликатна цветна пъпка, и как кожата й, все още синкава от студа, сияеше като белите рози в нощната градина.

Дори да й беше студено, не даваше никакви признаци за това. Султанът се взираше в нея и затова Ханза най-сетне се осмели да му отвърне на погледа. Очите им се срещнаха.

— Ааах… — със странно ридание тя отметна назад глава, сякаш е била ударена.

— Не се страхувай! — каза той.

Но както Силия забеляза, тази мисъл очевидно му се нравеше. Вече стоеше близо до Ханза, робата му висеше отворена и падаща свободно от двете му страни. Колкото повече се взираше в момичето, толкова повече тя се опитваше да се отдръпне от него, въртейки се първо наляво, а после надясно, като насекомо върху карфица.

— Нека те погледна!

Ханза отново се завъртя, като че искаше да скрие голотата си от погледа му, но междувременно му предложи на показ перфектно бялото си рамо, снежнобелия си врат и гърлото си. Като танцьорка, помисли си Силия, или като кучка, която се подчинява на куче.