![Тайната порта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/3/tajnata-porta-bg-download.jpg)
Тайната порта [bg]
- Автор: Хикман Кэти
- Серия: Тайната порта #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-330-7
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната порта [bg]». Краткое содержание книги:
Нямаше време за мислене, Силия грабна камата и насочи острието към китката си.
— Не, не там! Под мишницата! — подкани я Ханза. — Там няма да си личи толкова много!
Силия вдигна ръка и нагласи острието на ножа срещу кожата си. После спря.
— Но защо да го правя, Ханза? Дай ми една добра причина защо трябва да те защитя!
— Моля те! Никога няма да забравя, че си ми помогнала, никога! Обещавам! — простена Ханза и подбели ужасено очи. — Ти не разбираш! Ще отрежат ръцете и краката ми, ще избодат очите ми, ще ме сложат в чувал и ще ме удавят в Босфора!
— И какво от това? — отбеляза Силия с присвити очи. После провери острието на камата срещу пръста си. Но защо наистина да помага на Ханза? Не я ли научи на нещо преживяното от последните няколко дена? Ханза би й забила нож в гърба при първа възможност, това беше повече от ясно.
Долавяйки колебанието й, Ханза се престори, че иска да издърпа камата от ръцете й, но Силия беше бърза. Вдигна камата високо, далече от обсега на момичето.
— Дай ми я! — изхлипа Ханза. — Ще ти кажа за опиума…
— Това не е достатъчно — евнусите вече бяха пред вратата. — Както казах, за това мога да се сетя и сама… — но преди да успее да довърши изречението, Ханза изтърси нещо, което накара Силия да се закове на място. — Какво каза? Я повтори!
— Портата на птичарника. Казах, че ще ти намеря ключ за Портата на птичарника!
И за първи път през тази нощ очите им се срещнаха. Нямаше време за въпроси. Силия чу някакъв рев — бушуването на кръвта в ушите си.
— Обещаваш ли?
Ханза сведе обляното си в пот чело и прошепна:
— Заклевам се в живота си!
В паузата, която последва, се чу скърцане и вратите към покоите на султана се разтвориха. Силия бързо заби върха на камата под мишницата си. Момичето й подаде кърпата и двете заедно видяха как три капки кръв паднаха върху белия лен.
Двайсета глава
Константинопол
3 септември 1599 година, на сутринта
— Все още не мога да повярвам, че си знаела, че са тук!
— Да.
— И през цялото време си знаела! Че след всичкото това време английското посолство продължава да съществува!
— Въобразявам ли си, или вече водихме този разговор! Казах, че съжалявам!
Анета лежеше в леглото си — дюшек, поставен директно на пода, в спалното помещение, което споделяше с още дванайсет къзлар19. Въпреки че вече бе започнала отново да заприличва на себе си, все още беше бледа и не направи никакъв опит да стане.
Силия коленичи на твърдия дървен под до нея.
— Обаче ти знаеш не само че в града е пристигнал английски кораб с даровете на компанията „Левант“ за султана, а че са изпратили някакво негово копие — доколкото разбирам, от захар — точно тук, в двореца — за да не възбужда любопитството на прислугата, която я чакаше в коридора отвън, Силия говореше много тихо. — А сега твърдят, че същият този кораб е отровил Хасан ага!
— Защо все още ме измъчваш заради това, а? — простена тихо Анета. — Всъщност опитах се да ти кажа. Няколко пъти си мислех да ти кажа. Просто реших, че е по-добре, ако…
— По-добре е да не знам, така ли?
— Да, тъпачке! По-добре е да не знаеше! — просъска приятелката й. — Защото погледни се сега!
— Но сега вече знам! — отсече Силия и се отпусна на петите си. — И ти знаеш какво означава това, нали?
— Не го казвай!
— Означава, че Пол може да е тук!
— Дори не си го помисляй!
— Но аз си го мисля! — простена Силия. Скрила лице в ръцете си, тя не забеляза съжалението, изписано по лицето на Анета. — Как да не си мисля? Ден и нощ, докато вървя и докато спя, където и да отида, той е там, до рамото ми, в сънищата ми! — притисна с пръсти очите си, за да може хладината им да облекчи горещината на клепачите й. — Казваш, че те измъчвам, но аз ти казвам, Анета, че аз съм тази, която се мъчи — притисна с ръка мястото под ребрата си, където болката се бе върнала десетократно. — Спомняш ли си, че беше едва вчера, когато ти ме попита: той знае ли, че си мъртва? И аз се изсмях, защото изглеждаше странно за казване, но сега, сега единственото, за което мога да мисля, е: трябва да намеря начин да го уведомя, че не съм мъртва! Че съм тук! Че съм жива! Не знам как, Анета, но трябва да…
— Знам какво си мислиш.
— Не, не знаеш — поклати глава Силия.
19
Момичета. — Б.пр.