Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
Имаше, разбира се, и много други тела. Изкривените останки на нощните елфи изпълваха целия град. Някои бяха на войници, загинали при отстъплението, а други — безпомощни цивилни, движещи се твърде бавно. Нямаше жертва, която да е останала цяла — ръце, крака и дори глави лежаха откъснати близо до телата. Няколко трупа съвсем очевидно бяха разкъсани в последствие, което само добавяше още към израженията на отвращение и горчилка, изписани по лицата на войниците в групата.
— Стойте разпръснати, но дотолкова, че да се виждаме един друг — нареди Джарод, затягайки юздите на нощната си пантера. — И дръжте зверовете под контрол.
Последната заповед се повтаряше не за първи път. Огромните саблезъби изглеждаха силно изплашени, все едно знаеха нещо, което ездачите им не подозираха. Това караше отряда да се чувства по-напрегнат от нормалното.
Пред тях изникна кошмарна сянка… външният край на Сурамар. Пламтящият легион не бе разполагал с достатъчно време да опустоши целия град и част от скелета му все още стоеше като мрачен помен на всичко, което е било изгубено… и всичко, което все още можеше да бъде…
— В името на Майката Луна… — прошепна един войник.
Брокс погледна към Джарод. Капитанът зяпаше дома си с немигащи очи. Ръцете му стискаха здраво юздите. Вената на врата му пулсираше.
— Трудно е да нямаш дом — каза му оркът, мислейки за собствения си живот.
— Аз имам дом — изръмжа Джарод. — Сурамар все още е моят дом.
Оркът не каза нищо, разбирайки болката на нощния елф.
Те навлязоха в града през падналите порти. Заобиколи ги плътна тишина. Дори дишането им звучеше твърде шумне за това замряло място.
Веднъж влезли, всички спряха. Джарод се обърна към магьосника за напътствия какво следва да правят оттук нататък. Пътят пред тях се разделяше на три посоки. Безопасността им изискваше всички да стоят заедно, но времето им беше твърде малко, за да изследват Сурамар по този начин.
Ронин се намръщи, помълча известно време и най-накрая каза:
— Никой няма да броди из това нещо сам. В мъглата има спотаена някаква магия. Не ме интересува, дори да не успеем да проучим всичко, капитане.
— Склонен съм да се съглася — отвърна Джарод с известно облекчение. — Никога не съм предполагал, че ще съм толкова недоверчив към мястото, в което съм израснал.
— Това вече не е Сурамар, Шадоусонг. Трябва да запомниш това. Всичко, което Пламтящият легион докосне, е завинаги замърсено. Дори в града да няма демони, той пак може да е много, много опасен.
Брокс кимна. Твърде добре си спомняше нещата, които изскачаха срещу него от мъглата по време на битките на народа му срещу демоните. Онова, с което нощните елфи се бяха сблъсквали до момента, просто бледнееше при сравнението.
От града бе останало точно толкова, колкото да загатва някогашната същност на руините. От време на време пред тях от мъглата изплуваше някоя сграда, която не беше докосната. Джарод караше войниците да преглеждат подобни места с надеждата, че някой оцелял от клането би могъл да се крие вътре.
Нито веднъж обаче не намериха жива душа.
Макар и да бяха решили да стоят заедно, опустошението в крайна сметка ги принуди да постъпят иначе. Пътят стана твърде объркан и затрупан с отломки, за да позволи на ездачите да се движат в група, без да забавят твърде много хода си. Джарод с огромно нежелание накара по трима войници от всеки край на отряда да поемат по страничните улици.
— Заобиколете руините и се върнете при нас възможно най-бързо — каза той на шестимата. Когато двете групи заминаха, капитанът бързо добави: — И стойте заедно!
Отново потеглиха, като Шадоусонг и тримата му останали бойци образуваха ескорт за Ронин, а по стечение на обстоятелствата и за Брокс. Три огромни дървесни къщи бяха изтръгнати и съборени, като в процеса се бяха сблъскали една с друга точно над пътя. Едно от бившите жилища се опираше върху другите две и зловещо се люлееше над главата на орка и спътниците му. Нощните пантери трябваше не само да си проправят път през отломките. Наложи се да се покатерят по тях, за да продължат.
Нощният саблезъб на Брокс настъпи нещо и изсъска. Ронин се наведе и тихо прошепна на орка: