Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
След церемонията в тронната зала аз прекарах почти целия следобед с моя зет. Сега косата на Рива Желязната хватка беше снежнобяла и по всичко личеше, че никак не е добре със здравето.
— Всичко май вече е почти приключено, а, Поул? — малко тъжно рече той.
— Не те разбирам, Рива.
— Моята работа е свършена, пък и аз съм много уморен. Щом Ларана се сдобие с наследник, бих могъл да се оттегля. Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Накарай майсторите да построят нова гробница за нас двамата с Белдаран. Мисля, че е редно да спим вечния си сън един до друг.
Естествената реакция на подобна молба най-често е да речеш с принудена веселост: „На теб още дълго време няма да ти трябва гроб“ или пък нещо от този род, но аз твърде уважавах Желязната хватка, за да го оскърбявам по този начин.
— Ще се погрижа за това — обещах.
— Благодаря ти, Поул — каза той. — А сега, ако нямаш нищо против, ще вървя да си легна. Преживяхме един много напрегнат ден и съм много, много уморен. — После стана и с приведени рамене напусна залата.
След сватбата няколко години на острова преминаха тихо и спокойно. Имаше известно безпокойство от това, че Ларана не позна веднага радостта на майчинството, но аз се стараех да успокоявам всички, доколкото това беше по силите ми. „За тези неща се иска време“, отвръщах обикновено. Толкова често го повтарях обаче, че накрая сама на себе си опротивях.
После, в 2044 по алорнския календар, почина Черек Мечото рамо и това потопи в скръб цяла Алория. Черек беше титан и неговата смърт отвори голяма празнина.
През зимата Ларана предпазливо ни уведоми, че чака дете, а синът й се роди през лятото и Даран го кръсти Черек в памет на своя починал дядо по бащина линия. След кръщелния ритуал ръчичката на инфанта по традиция беше поставена върху Сферата и тя отговори по обичайния начин. После занесохме детето в покоите на Рива, за да види кралят своя внук.
— Нали така е добре, татко — попита Даран, — да го кръстим на твоя баща.
— Татко би бил щастлив — каза Рива с немощен глас. Той протегна ръце и аз му подадох неговия внук. Кралят подържа детето известно време с нежна усмивка на сбръчканото си лице. После го остави и потъна в сън.
Рива никога вече не се събуди.
Погребението беше тържествено, но не предизвика особена скръб у присъстващите. Оттеглянето на Рива го беше скрило от очите на хората и мнозина на острова бяха изненадани, че той е бил жив чак досега.
След погребението аз дълго размишлявах. Даран и Кеймиън се справяха отлично с държавните дела и нищо повече не ме задържаше на острова. И така, през пролетта на 2046 аз си събрах нещата и се приготвих да се върна в Долината.
III част
Во Вакюн
Дванадесета глава
За мой късмет — макар сега да си мисля, че в случая късметът нямаше нищо общо — точно като си стягах багажа, Анрак хвърли котва на пристанището в Рива. Беше решил да се отбие и при нас, докато за пореден път кръстосваше безцелно света. Той сам предложи да ме вземе със себе си до Камаар. Никога не успях да проумея напълно постъпките на Анрак. През половината от неговите пътешествия корабът му беше без товар, който би могъл поне малко да ги оправдае. Неговото пристигане ме освободи от ужасната тегоба на дългите и мъчителни прощавания. Защо, в името на боговете, хората винаги удължават сбогуването?! След като вече няколко пъти си казал „Довиждане!“, не остава нищо друго за казване.
В деня, когато моряците на Анрак вдигнаха котвата и опънаха платната, над острова бяха надвиснали тъмни облаци. Стоях на палубата и се взирах в далечината, където постепенно изчезваше Острова на бурите. На него от безгрижна девойка се бях превърнала в зряла жена. Там преживях и щастливи времена, и часове на непоносима болка и тъга. Но такъв е животът, нали така?
В Камаар си купих кон, който се казваше Барон. Беше добър и чувствителен жребец, надмогнал глупавите пориви и буйността, присъщи на младите коне. Двамата се разбирахме чудесно. Не бързах за никъде, затова не го насилвах да галопира докато му излезе пяна на устата. Може да се каже, че ние почти се разхождахме през спретнатите и подредени ниви, градини и полета на южна Сендария по пътя към Мурос.
Когато арендите васити мигрираха на север от река Камаар, те донесоха със себе си и робовладелчеството. Робите, които живеят близо до вековна гора, винаги имат изход, щом теглото им стане непоносимо. Озовал се веднъж в такова диво място, на роба не му остава нищо друго, освен да обира хората и тогава пътниците се превръщат в негова естествена плячка. Двамината, които срещнах в калната гора по пътя за Мурос, бяха космати, рошави и полупияни. Те изскочиха от храстите около пътя, размахвайки заплашително ръждясали касапски ножове.