Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Ти само кажи, сине, аз сичко ще наредя, макар че си отказал на чорбаджи Аврама. Аз с Ния — приведе се и му прошепна тя лукаво, — знам как те иска тя, а той, старият, колкото и да си го ядосал днеска, на нея нищо не може да й откаже.
Лазар скочи и в избухването си издаде цялата си мъка:
— Въртиш ме като на ръжен, майко!
— Ау, сине, що говориш! …
— Каквото и да е, аз нема да стана зет на Аврама Немтур. Той е народен предател и изедник, а аз държа за народа и сто пъти повеке, отколкото за себе си. Какво ще кажат другарите ми, като ги уча секи ден едно, а ще отида да се поклоня и да целуна ръка на Аврама Немтур! Нема да се опозоря аз пред цела Преспа, ако ще чорбаджи Аврам да ме качи на златна кочия! Не искам и никак не мисля за богатството му. Ти не разбираш, майко, не знайш кое е истинското и най-големо богатство за човека. Другарите ми ме слушат, целият народ, сички ме слушат, като говоря, но и сички гледат какво правя. И пак не е само това — кой какво ще рече, — ами аз искам да бъда добър, чист човек — Султана беше много горда с Лазара, който излизаше все по-напред между всичките мъже в Преспа, и както чуваше и по своему разбираше, делеше мегдан с най-силните между тях. Тя почти се бе примирила с мисълта, че той няма да стане свещеник или учител, и какво, щом ще застане един ден пръв в целия град. И ето, ако се ожени за Ния… С поласкано майчинско честолюбие тя реши да спре засега дотук. Но само засега. Той, милият, гледа само на една страна и не вижда как тя, неговата майка ще му помогне с един скок да излезе пред всички Други. Колкото и да е умен — дете е още той, нейният Лазе. Нека мисли той повече за народа, тя пък мисли повече за него самия и само за неговото добро. Чорбаджи Аврамовата щерка го иска, а ь той я глека, вижда се.
Другото е лесно. Тя млъкна, но няма да остави да загасне огънят, който утре или вдругиден пак ще раздуха; тя знаеше благотворната сила и на горчивите лекове и защо ще жали детето си, което трябваше да оздравее съвсем от младежката си незрелост! Ставайки от миндера, Султана каза негли повече на себе си:
— Сирота Ния… Тя ще се погуби по тебе, Лазе! Тя погледна сина си: ударът й бе сполучил. И каквато беше вече леко приведена от годините и от непрестанна работа из къщи, тя пристъпи към него, протегна ръка и го погали по лицето, каквото беше сега — измъчено, разтъжено тъкмо от нейния удар.
— Ех, майко… — дръпна се Лазар, пак да скрие лицето си, не му стигаше и въздух, а тя помисли, че иска да избегне милувката й.
— Огън да ни гори нас, майките, сине… Едно знание имаме ние, едно мислим: децата друго.
Сега изеднаж я бодна другата й грижа — Катерица.
— Каза ли на оня вещер, майстора, да си търси друго мес го?
— Казах му. Обеща да си отиде.
Лазар премълча, че бе видял Катерица да излиза от стаята на майстор Рафе. Би предизвикал цяла буря над главата на неразумната си сестра, а не знаеше как да я съди за връзките й с художника и кое беше по-добре за нея — да се омъжи ли за него, или да я принудят да не го среща повече. Струваше му се, че имаше нещо общо в съдбата им сега, и не му даваше сърце да предизвика майка си да излее върху нея своя опасен гняв.
— Султано, Султано… — чу се откъм къщи гласът на Стояна Глаушев.
— Ида, ида! Кафе ще иска, наспал се е. И ще те кара сега да му четеш Софронието — запъти се нататък Султана.
Това ставаше всеки празничен следобед, когато Лазар беше вкъщи. Като си поспиваше доста продължително: след сития празничен обед, Стоян Глаушев искаше да му направят кафе — придобил бе чорбаджийски навици — и викаше Лазара да му чете от Софронието. Чете му и тоя път Лазар — вън, на чардака. Дойде, приседна там да послуша и Султана. Горещината прегаряше, сенките се удължаваха, подухваше ветрец, от към градината едва-едва полъхваше прохлада и мирис на зрели плодове. При всяка пауза през време на четенето, когато Лазар поспираше да си поеме дъх или да обърне нова страница, Стоян повтаряше:
— Ай, господи, ай, господи…
Бяха забелязали домашните му, че колкото старееше, ставаше по-набожен — не пропущаше празнична служба в църквата, повтаряше лошо запомнени молитви, кланяше се и се кръстеше по всяко време пред иконостаса и понякога унесен, като да губеше себе си. От някое време споменаваше за Божигроб, да отидат със Султана на хаджилък:
— Като сме внуци се на хаджии, да станем и ние с тебе хаджии, жено…
— Да не е много лесно, а? — отвръщаше Султана меко, и тя самата блазнена от такова желание. — Ще ни са нужни до десет хиляди гроша да отидем на Божигроб. Нели знам…