Изглежда, Йозеф Кнехт почти не се ползва от разрешението да посещава по-често Валдцел; все пак той слуша по радиото занятията на семинара и някои доклади и игри. И така отдалеч, седейки в своята достолепна гостна в манастира, взема участие в оня тържествен блясък, при който в празничната зала на VIcus Lusorum се оповестяват резултатите и наградите. Той предлага една не особена лична и съвсем не революционна, но знаменита и крайно изящна игра, която сам цени и се надява на похвално споменаване, на трета или втора награда. За своя изненада сега чува, че му е определена първата награда. И още преди изненадата да отстъпи място на радостта, говорителят със своя красив дълбок глас вече чете името на носителя на втората награда — Тегулариус. Вълнуващо и прелестно преживяване е, че те двамата излизат от състезанието ръка за ръка като увенчани победители. Кнехт скача, без да слуша по-нататък, изтичва надолу по стълбата през ехтящите коридори навън. В едно писмо до стария майстор по музика от онези дни четем:

„Много съм щастлив, дълбокоуважаеми, както можеш да си представиш. Първо, осъществяването на моята мисия, второ, признанието от ръководството на ордена и толкова важният за мен изглед скоро да се върна в родината при приятелите и играта на стъклени перли, вместо и занапред да бъда използван за дипломатическа служба, а сега и тази първа награда за една игра, за която аз наистина съм положил формални усилия, но всичко бе направено с добри подбуди и далеч не изчерпва докрай това, което бих могъл да дам, а свръхдругото и радостта от успеха на моя приятел — всъщност е твърде много за един път. Аз съм щастлив, разбира се, но не мога да кажа, че съм радостен. За едно съвсем оскъдно време или поне за време, което ми изглежда такова, тези осъществявания идват твърде ненадейно за най-съкровеното ми чувство и са твърде богати; към моята благодарност е примесена известна плахост така, сякаш за един пълен до ръба съсъд е потребна само капка, за да превърне изведнъж отново всичко в съмнение. Но, моля те, смятай, че нищо не съм казал, тук вече всяка дума е излишна.“