Удивлението на Йозеф стана още по-голямо; съвсем смутен, той помоли за разяснение. Връзката беше следната. В едно полемично политическо съчинение Десиньори изложил твърде буйно антиклерикалните си възгледи и при това нападнал твърде енергично и отец Якобус. Старецът се осведомил чрез приятелите си от католическата преса за Десиньори и в получените сведения се споменавали ученическите години на Десиньори в Касталия и известната му връзка с Кнехт. Йозеф помоли да му даде статията на Плинио, за да я прочете; с това завърши първият разговор с актуално политическо съдържание, който води с отеца и който бе последван само от още няколко.

„Удивително, почти вдъхващо страх — пише той на Феромонте — бе за мен да видя, че фигурата на нашия Плинио се появи на световния театър на политиката, а до нея изведнъж като придатък и моята собствена, един аспект, за чиято вероятност никога досега не бях мислил.“

Впрочем отецът се изказа за полемичната статия на Плинио по-скоро с признание, във всеки случай без обидчивост, похвали стила на Десиньори и намери, че по него достатъчно добре личи елитната школа, защото обикновено във всекидневната политическа преса се задоволявали с много по-ниско интелектуално равнище.

По това време Кнехт получава от приятеля си Феромонте преписа от първата част на неговия станал по-късно прочут труд под заглавие „Заимстване и преработка на славянска народна музика в творчеството на немските композитори от Йозеф Хайдн насам“. В писмото отговор на Кнехт по повод тази пратка между другото четем: „Ти си извлякъл една ясна, убедителна равносметка от своите изследвания, на които някога и аз бях привърженик. Двете глави за Шуберт, особено тези върху квартета, принадлежат към най-знаменитото в историята на музиката, което познавам от по-ново време. Спомняй си понякога за мене, аз съм много далеч от една такава жътва, с каквато си сполучил. Колкото и да съм доволен от тукашното си съществуване, тъй като мисията ми в «Мариафелс» не изглежда безуспешна, все пак понякога преживявам мъчително дългото си отдалечаване от провинцията и от кръга на Валдцел, към който принадлежа. Тук уча много, безкрайно много, но това, което научавам, не е прираст на увереност, неприложимо на дело, то е само прираст на съмнения. Естествено разширяват се и хоризонтите ми. По отношение на несигурността, хладината, липсата на упование, веселост, самоувереност и другите злини, които често изпитвах, особено през първите ми две години тук, сега, разбира се, съм се поуспокоил. Неотдавна Тегулариус беше тук само три дни, но колкото и да се радваше да ме види и да се интересуваше за «Мариафелс», още на втория ден едва издържаше от потиснатост и чувство за отчужденост. И тъй като в края на краищата манастирът е по-скоро един закътан, мирен, добре настроен към духовното свят и отдавна не е затвор, казарма или фабрика, от опита си извличам заключението, че ние, хората от нашата мила провинция, сме далеч по-разглезени и по-чувствителни, отколкото сами допускаме.“