Нищо друго, освен истината

И отново навън.

Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.

Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.

Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.

Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.

Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи по гърба на мъжа.

Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.

Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се — но в такт с противното барабанене — от истинска болка.

Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а — на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си — жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…

Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.

Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час — все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития — нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.

Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.

Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил — няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.

Напоследък Кари все му пилеше на главата — защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?

„Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ — идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил романтичен, каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.