Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Вместо това очите на Никотей се разшириха и той попита още по-остро:
— Как разбра за това?
— Какво да съм разбрал?
— Името. Как разбра името?
— Не те разбирам.
— Криптата на Закрилника. Само ние в „Свети Фотий“ знаем това име. То е скривано хиляда години. Как си го разбрал? — Никотей сграбчи револвера. — Откри криптата. Знаеш името й. И идваш отвън. Как е възможно това?
Пиърс стоеше неподвижен. Бавно разбра какво е изровил — последната защитна преграда между пергамента и преследвача. Никой освен монасите не знаеше името на тайното помещение; а те пък не знаеха какво защитават. Идеалната система за сигурност: в случай че някой дойдеше в Атон да търси пергамента, наградата му, че се е добрал до планината, щяха да са само празните погледи на монасите.
„Пергамент? Не знаем за никакъв пергамент“ — така щяха да кажат.
А ако някой би споменал за Криптата, сигурно щеше да го постигне още по-неприятна участ. Пиърс гледаше револвера в ръката на Никотей. Това, което все още го задържаше, бе, че той е в Криптата и че я беше намерил сам.
— Значи има и друг източник. — Пиърс имаше малък избор от възможности.
Очите на монаха се присвиха — това предположение беше още по-объркващо.
— Друг източник? Това е невъзможно. Никой не знае за това. Никой друг не би могъл да знае за него. Дори и сумус принцепс.
Пиърс нямаше желание да разбира точно сега кой е този сумус принцепс, но разбираше, че трябва да засилва смущението на монаха, така че колкото се може по-делнично продължи:
— Знаеш ли защо поддържате факлите винаги запалени?
— Защо ги… — Въпросът имаше желания ефект. — Защо ме питаш? Какъв друг източник?
— Знаеш ли защо? — настоя Пиърс.
Монахът се поколеба.
— Пазим името скрито, факлите запалени.
— И никога не сте се питали защо?
— Защо ли? — Смущението му растеше. — Нямаше причина да питаме. Подържаме вечния пламък за Мани. Какъв друг източник?
Пиърс обходи с поглед гоблените по стените.
— Бе ми казано, че така ще намеря мястото — продължи той с почти успокояващ тон. Обърна се и погледна Никотей право в очите. — Пазели сте факлите запалени, за да може Съвършената светлина да ме доведе дотук.
— Какво?! — прошепна Никотей. — Съвършената светлина?
— Другият източник. — Пиърс спря. Трябваше да разбере колко знае монахът за свитъка. — Разбираш ли сега?
Никотей го погледна; притеснението бавно отстъпваше на дълбоко разбиране.
— Свитъкът? — Значението на това, което каза, го порази. — И той те доведе тук? — Очите му се разшириха още повече. — „Агиа Ходопория“ е тук. — Погледът на монаха се местеше трескаво от ямата към кутията, от стъклената купа към подвързаната с кожа книга. — Това не може да бъде. „Ходопория“ би трябвало да е…
— Много по-стара — отряза Пиърс. — Да. Знам.
„«Агиа Ходопория» — помисли си той. — «Свещеното пътуване». Съкровището, скрито грижливо почти хилядолетие.“ С две думи Никотей бе показал, че не само е запознат със скритото познание на „Съвършената светлина“ — нещо запазено не само за римските манихеи, — но също и пълното си доверие в Пиърс: кой друг освен манихей от най-висок ранг би знаел подобни неща? Първото отхвърляше всички съмнения; последното даваше на Пиърс свободата да задълбае повече.
— Значи го притежаваш — промълви монахът. — Писмения текст на „Съвършена светлина“? — И огледа криптата като учудено дете, като че ли напълно забравил за Пиърс.
— „Ходопория“ е била тук. И ние не сме знаели.
— Да — каза Пиърс.
Очите на монаха бяха приковани в гоблена на Мани, гласът му звучеше отнесено.
— Ние знаем, ние сме израснали с разкази как свитъкът е скрит от нашите врагове. Скрит така добре, че е бил загубен дори за нас. Или откраднат. Или унищожен. Митът за „Съвършената светлина“. Защото сигурно такава е била волята на Мани. — Той отново се обърна към Пиърс. — И вярваме, че един ден някой ще го открие, ще разгадае загадките му и ще намери пътя към „Агиа Ходопория“. Юношески фантазии. — Усмивката му се разшири. — А сега ти си тук. Ти си този мъж. — Лицето му се озари от истинско възхищение. — Кажи ми къде го намери? Имам предвид свитъка. И кога?
— Преди няколко седмици. — Пиърс позабави отговора си. — Трябваше ни време, за да го разгадаем.
— Естествено. — Монахът внезапно разбра, че все още стиска оръжието, и бързо го прибра в джоба си. — Разбираш нашата предпазливост. — Той приседна на ръба на платформата. — Ако ни беше съобщено, щяхме да помогнем…
— Така беше по-добре.
— Разбира се. — Той кимна; в тона му, дори и в държането му личеше ново отношение. Пиърс разбра, че ако не друго, то всеки манихей знае мястото си в йерархията. Никотей наистина вярваше, че мъжът, който бе открил изгубения свитък — и който сега имаше достъп до „Ходопория“, — е дошъл от най-висшите редици на църквата; това беше достатъчно за дълбоко уважение. Пиърс нямаше желание да го разубеждава. Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха думите на Джон Джей — съвети към един току-що ръкоположен свещеник, млад мъж, чувстващ се неудобно от напрежението при изповядването: „Посей семената, Иън. Дай им възможност да свалят товара от плещите си. И слушай.“ Странно колко подходящо звучаха думите сега в тази необичайна обстановка.