Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Не зная дали ще ни оставят случая — с пълна със салата уста каза Джак Кьоних, — или ще го дадат на тукашния антитерористичен отдел.
— Антитерористичната спецчаст е създадена точно за такива случаи — отбеляза Кейт.
Предполагам, че наистина е така. Но организациите майки не винаги харесват странните си отрочета. Армията например никога не си е падала по собствените си спецсили с техните тревистозелени барети. НЙПУ никога не е харесвало своя отдел за борба с престъпността, съставен от хора, които приличат и се обличат като скитници и джебчии. Излъсканата до блясък институция никога не се доверява, нито разбира собствените си мръсни специални отдели и не й пука за ефикасността им. Странните хора, особено когато действат ефикасно, представляват заплаха за статуквото.
— Постигнали сме много успехи в Ню Йорк — прибави Кейт. Кьоних се замисли за миг.
— Предполагам, че зависи от това къде е Халил или поне от това къде смятат, че е. Сигурно ще ни оставят да работим в района на Ню Йорк, без да ни се бъркат. ЦРУ ще прати хора в чужбина, а Вашингтон ще поеме останалата част от страната и Канада.
Мълчах, Тед Наш също мълчеше. Той притискаше към гърдите си толкова много козове, че не му трябваше лигавник за киселото мляко. Аз нямах какво да крия. Но знаех, че когато случаят е започнал в Ню Йорк, агентите от АСЧ често пътуват из цялата страна и дори зад граница. Всъщност Дом Фанели ми бе казал, че постоянно ходели до Париж да ядат, да пият вино, да прелъстяват французойки и да ги вербуват, за да шпионират заподозрени араби. Не че му вярвах, но бях наясно, че има възможност да се разходиш до Европа на държавна сметка. Е, толкова за патриотизма. Въпросът беше дали ако нещо се случи на твоя територия, ще ти позволят да го нищиш до края на земята. Или ще те спрат на границата.
Преди три години в Ист Сайд вилнееше убиец изнасилвач и не можехме да го открием. После тоя тип да вземе да отиде за една седмица на гости на свой приятел в Джорджия и някакво местно селско ченге го гепва за шофиране в нетрезво състояние. В участъка си имали чисто нов компютър, купен с федерални мангизи, и от скука пуснали отпечатъците на пича по мрежата на ФБР. И какво да видят — отпечатъците съвпадат с ония, които бяхме открили на местопрестъпленето. Получихме заповед за екстрадиране и вашият покорен слуга трябваше да отиде до Джорджия, за да вземе престъпника. В продължение на двайсет и четири часа трябваше да изтърпя местния началник на полицията, който ми дрънкаше всевъзможни глупости за нюйоркските ченгета, изнесе ми лекция по криминално разследване и издирване на убийци и накрая ми каза ако пак ми дотрябвала помощ, непременно да му се обадя.
Но да се върнем в ресторанта в сградата на ФБР. Разсъжденията на Кьоних показваха, че не е сигурен дали АСЧ е в състояние да реши този случай.
— Ако Халил бъде заловен в Европа — каза той, — две-три държави преди нас ще предявят претенции за екстрадиране, освен ако правителството не успее да ги убеди, че ние сме най-засегнатата страна заради масовото убийство.
Макар че тези юридически обяснения, изглежда, бяха насочени към мен, вече бях наясно с тях. Бил съм ченге почти две десетилетия, пет години съм преподавал в „Джон Джей“ и почти две години съм живял с адвокатка. Всъщност това е единственият период от живота ми, в който аз съм чукал юрист, а не обратното.
Така или иначе, Кьоних най-много се безпокоеше, че сме оставили топката на голлинията и сега ще ни пратят в съблекалнята. Тази възможност притесняваше и самия мен.
Още по-неприятното беше, че един от нашия отбор на име Тед Наш се канеше да се върне при предишния си тим, който имаше повече шансове да спечели мача. Внезапно пред очите ми се появи образът на оня полицейски началник от Джорджия, но сега бе с лицето на Тед Наш, сочеше ми Асад Халил зад решетките и ми казваше: „Виждаш ли, Кори, аз го пипнах. Дай да ти обясня как го направих. Седях си в едно кафене на Рю Сен Жермен — това е във Франция, Кори — и приказвах с информатор.“ След което извадих патлака си и го гръмнах.
Всъщност Тед вече говореше и аз се заслушах.
— Утре заминавам за Париж, за да се срещна с хората от нашето посолство. Трябва да се тръгне оттам, откъдето е започнало всичко.
— И така нататък.
Зачудих се дали не бих могъл да му набуча гръкляна с вилицата си.