Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Влязохме в малко фоайе, което водеше към вътрешен двор. Докато чакахме домакина си, надникнах в двора, в който имаше фонтан и пейки. Бронзовият надпис на стената над пейките гласеше: „Най-ефикасното оръжие срещу престъпността е сътрудничеството… усилията на всички правоохранителни институции с подкрепата и разбирането на американския народ. Дж. Едгар Хувър.“ Страхотен цитат. По-точен от неофициалното мото на ФБР, а именно: „Ние сме безгрешни“.
Ето че пак се отнасям. Опитвал съм се да променя отношението и, но въпросът опира до мъжкото его. В органите на реда има прекалено много мъжкари.
Така или иначе, на едната стена висяха обичайните снимки — на президента, министъра на правосъдието, директора на ФБР и така нататък. Изглеждаха добродушни и бяха подредени по старшинство така че никой да не ги обърка с най-търсените престъпници в Америка.
Всъщност имаше и друг вход за посетители, откъдето започваше обиколката и където бяха закачени снимките на въпросните престъпници. Колкото и да е невероятно, трима бегълци бяха арестувани след като били разпознати от туристи. Не се съмнявах, че фотографията на Асад Халил вече е на първо място сред тях. Може би някой посетител щеше да каже: „Хей, този тип нае стая при мен“. А може би не.
Но да се върнем на мрачното настояще. Днес не бе нормален работен ден, разбира се, и сградата изглеждаше почти пуста, но не се съмнявах, че момчетата от антитерористичния отдел са тук. Надявах се да не ни обвинят, че сме им прецакали неделята.
Джак, Кейт и Тед декларираха оръжията и аз трябваше да призная, че не нося пистолет. За сметка на това информирах служителя от охраната, че ръцете ми са регистрирани като смъртоносни оръжия. Той погледна Джак, който се опита да се престори, че не съм с него.
Малко преди 09:00 ни въведоха в приятна заседателна зала на третия етаж, където ни предложиха кафе и ни представиха на шестима мъже и две жени. Всички мъже се казваха Боб, Бил и Джим, а може и само така да ми се е счуло. Имената на жените бяха Джейн и Джийн. Всички бяха облечени в синьо.
Очакванията ми за дълъг, напрегнат ден не се оправдаха. Беше още по-ужасно. Не че някой се държеше враждебно или ни упрекваше, но имах чувството, че пак съм се озовал в началното училище и съм в кабинета на директора. Джони, мислиш ли, че следващия път, когато в Америка пристигне терорист, ще можеш да си спомниш на какво сме те учили?
Радвам се, че не си носех пистолета — щях да ги очистя до крак. Не останахме в заседателната зала през цялото време, а обикаляхме из цял куп офиси като пътуващ цирк и изпълнявахме едно и също представление пред различна публика.
Между другото, отвътре сградата е също толкова грозна, колкото и отвън. Стените са боядисани в слонова кост, вратите са сиви. Веднъж някой ми каза, че Дж. Едгар Хувър забранил по стените да висят снимки. И до днес всеки, който нарушавал заповедта, умирал от загадъчна смърт.
Както казах, сградата има странна форма и не е лесно да следиш къде точно се намираш. От време на време минавахме покрай стъклени стени на лаборатории или други работни помещения. Макар че бе неделя, имаше хора, приведени над микроскопи или компютърни терминали, други се мотаеха с колби в ръце. Много от прозорците тук са двустранни огледала и хората, които гледаш, не могат да те видят. А много от огледалата са едностранни прозорци и ония от другата страна могат да те наблюдават, докато си човъркаш зъбите.
Цялата сутрин мина в поредица от обяснения. Ние говорехме, другите кимаха и слушаха. През половината от времето не знаех с кого разговаряме. На няколко пъти реших, че сме сбъркали стаята, защото събеседниците ни изглеждаха изненадани или смутени, все едно че бяха дошли, за да свършат някаква работа, и четирима непознати от Ню Йорк бяха започнали да дрънкат за отровен газ и някакъв тип на име Лъва. Е, може и да преувеличавам, но след три часа повтаряне на едно и също вече всичко ми се струваше като в мъгла.
От време на време ни задаваха конкретен въпрос или ни питаха за мнението ни. Но нито веднъж не ни казаха какво знаят те. Обясниха ни, че това щяло да е следобед, при това само ако си изядем всички зеленчуци.
27
Входната врата се отвори и Асад Халил чу да разгооварят мъж и жена.
— Дойдохме си, Роза — извика жената.
Халил допи кафето си. Гардеробът се отвори и затвори. После гласовете започнаха да се приближат по коридора.