Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— Ъ-ъ… не е така, както изглежда… — заобяснява Азирафел и още докато го изричаше, усети, че що се отнася до умелата размяна на реплики, на тази фраза определено й липсва лустро.
— Ха на бас! — тържествуващо възкликна Шадуел.
— Не, искам да кажа…
Без да откъсва очи от ангела, Шадуел изприпка назад, сграбчи дръжката на вратата и я затръшна толкова силно, че камбанката издрънча.
— Камбана — рече той.
Сграбчи „Правите и акуратни предсказания“ и я тръшна тежко на масата.
— Книга! — изръмжа той.
Бръкна в джоба си и измъкна ръждясалия „Ронсън“.
— Свещ на практика! — кресна той и занастъпва. Кръгът се падаше на пътя му. Той засия с бледа синя светлина.
— Ъ-ъ… — обади се Азирафел. — Според мен не е много добра идея да…
Шадуел не го слушаше.
— От името на властта, която въплъщавам в лицето на Издирвач на вещици… — задекламира той, — ти нареждам да напуснеш това място…
— Виждате ли, кръгът…
— … и да се върнеш там, отдето си дошъл, без да спираш да…
— Наистина ще бъде неразумно за човешко същество да стъпи в него, без да…
— … и ни струваш зло…
— Пази се от кръга, човече глупав!
— … и никога не се връщай да дразниш…
— Да, да, но, моля ви, пазете се от… Азирафел се спусна към Шадуел, размахал настоятелно ръце.
— … И НИВГАЖ СА НИ ВРЪЩАЙ! — завърши Шадуел, насочил към него отмъстителен пръст с черен нокът.
Азирафел погледна към краката си и изруга за втори път от пет минути насам. Беше стъпил в кръга.
— Ох, да го еба! — възкликна той.
Последва мелодично „Дръннн!“ и синьото сияние изчезна. Както и Азирафел.
Изминаха трийсет секунди. Шадуел не помръдна. После с разтреперана лява ръка той се пресегна и смъкна дясната надолу.
— Ало? — извика той. — Ало?
Никой не му отговори.
Шадуел потръпна. След това, протегнал напред ръка като пистолет, с който не смее да стреля, а не знае как да го изпразни, той пристъпи навън и остави вратата да се затръшне зад него.
Чак подът се разтресе. Една от свещите на Азирафел падна, ръсейки горящ восък по стария, сух паркет.
Лондонският апартамент на Кроули беше въплъщение на стила.
Беше всичко, което би трябвало да бъде един апартамент: просторен, бял, елегантно обзаведен — и имаше онзи дизайнерски вид, все едно никой не живее там, който се постига единствено с неживеене там.
Така е, защото Кроули не живееше там.
Апартаментът беше просто мястото, където той се връщаше вечер, когато беше в Лондон. Креватите бяха винаги оправени; хладилникът винаги беше пълен с деликатеси, които никога не се разваляха (в края на краищата нали затова Кроули имаше хладилник), пък и като стана дума, хладилникът никога нямаше нужда от размразяване и дори от включване.
В хола имаше огромен телевизор, бяло кожено канапе, видео и уредба с лазерни дискове, телефонен секретар, два телефона — линията със секретаря и частната линия (номер, неоткрит досега от легионите телефонни търговци, които упорито се опитваха да му пробутат двойно полиране, каквото вече имаше, или застраховка „живот“, от каквато нямаше нужда) — и квадратна матовочерна стереоуредба — от онези, толкова изтънчено проектирани, че имат само копче за включване и изключване и за увеличаване и намаляване на звука. Единственото, което Кроули беше пропуснал, бяха тонколоните — беше забравил за тях. Не че имаше значение. И без тях възпроизвеждането на звука беше идеално.
Имаше невключен факс, интелигентен колкото компютър, и компютър, интелигентен колкото бавноразвиваща се мравка. Въпреки това Кроули си го ъпгрейдваше на всеки няколко месеца, защото според него лъскавият компютър беше тъкмо онова нещо, което би притежавало човешкото същество, на което се опитваше да се прави. Този тук беше все едно порцнр с екран. Инструкциите за използването му още си бяха в прозрачните обвивки42.
Всъщност единственото нещо в апартамента, на което Кроули отделяше някакво персонално внимание, бяха неговите стайни растения. Те бяха огромни, зелени и великолепни, с лъскави, здрави, гланцови листа.
Така беше, защото веднъж седмично Кроули обикаляше апартамента с една зелена пластмасова пръскалка, пръскаше листата и приказваше на растенията.
Някъде в началото на седемдесетте беше чул по Радио Четири, че на растенията трябвало да се говори, и реши, че идеята е отлична. Макар че „говори“ може би не е точната дума за онова, което правеше Кроули.
А онова, което правеше, беше да им внушава страх от Бога.
По-точно страх от Кроули.
В добавка към което на всеки два месеца той си нарочваше някое растение, което растеше твърде бавно или се беше поддало на спаружване или почерняване, или пък просто не изглеждаше толкова добре, колкото друтите, и го показваше на всички други растения.
42
Заедно със стандартната гаранционна карта, в която пишеше, че ако машината 1) не работи; 2) не върши онова, което го пише в скъпите реклами; 3) изпържи махалата наоколо; 4) и всъщност изобщо я няма вътре в скъпата кутия, след като я отвориш, това изрично, абсолютно, безусловно и в никакъв случай не е по вина на производителя, той не отговаря за това, че купувачът трябва да се смята за късметлия, задето му е било позволено да си даде парите на производителя, и че всеки опит купувачът да третира онова, за което току-що е платил, като своя лична собственост ще доведе до прояви на внимание от страна на сериозни мъже със заплашителни куфарчета и много тънки часовници.
Кроули беше изключително впечатлен от гаранциите, предлагани от компютърната индустрия. Толкова, че изпрати Долу пакет, адресиран до отдела, който съставяше договорите за Безсмъртни души, заедно с жълта паметка, на която пишеше само: „Учете се, пичове“.