Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
Дъхът му секна от болка, когато едното мохо заби ноктите си дълбоко в лявата му ръка, а с човката си разкъса направената по-рано превръзка. В последния момент Уинуърд успя да се отдръпне и да избегне пикиращата втора птица, насочила се право към главата му, но крилото й го удари по лицето и му разби носа. А след нея дойдоха и последните две птици; едната се спусна към дясната му ръка, другата кацна на дясното му рамо и започна да го кълве по бузата.
Уинуърд побесня.
Хвърли се по гръб и притисна с всички сили ръцете си към покрива. Усещаше как костите на мохите се чупят от смазващия натиск, но продължи, докато окървавените птици не разтвориха нокти и не паднаха от него. После се пресегна, сграбчи друго мохо за врата и го изви. Чу, че изпука. Тогава се върна последната птица и се стрелна към лицето му. Опита се да я хване за краката, не успя и вместо крака, сграбчи крила и затегли настрани. Едното се откъсна и Уинуърд захвърли двете части от мохото. В този момент изтрещя револверен изстрел и покрай него изсвистя куршум. Кобрата описа дъга с бронебойния си лазер срещу приклекналите стрелци, скочи на крака и се втурна към тях.
И четиримата бяха мъртви. Уинуърд пое въздух с широко отворена уста. Яростта му затихна и отстъпи пред болката в ръцете, в бузата и в рамото. Мозъкът му отново заработи и той се огледа за оръдията, разположени там от враговете му.
Бяха мортири или нещо подобно — просто цев и ударен механизъм на дъното. Снарядите стояха подредени до тях. Следваше да се очаква, че са с прости ударни детонатори. Той грабна един наръч и затича към задния край на покрива.
Първия изпрати към двете лица, които надзъртаха през разбития прозорец. Експлозията разби още два. Уинуърд хвърли още един снаряд в мониторната стая на командния център. Обърна се и останалите полетяха към оръдията и безрезултатно стрелящите по него оттам квазаманци. Когато ръцете му се изпразниха, беше повече от ясно, че вече няма да могат да стрелят.
Зад гърба му се отвори вратата на стълбището за покрива. Уинуърд дори не си направи труда да погледне. Хвана се за края на парапета и се прехвърли в стаята под него. Нанокомпютърът му компенсира малко по-голямото завъртане и той стъпи върху отломките от стъклата.
Стаята беше в пълен безпорядък: таванът беше пробит и почернял от мортирните снаряди. Някои от мониторните екрани бяха разбити от летящи парчета, други — обгорели. Виждаха се най-малко четири трупа.
„Всичко това направих аз.“ — Тази мисъл го порази и той леко потрепери. За първи път през живота си Уинуърд наистина разбра защо човешкият Доминион спечели войната срещу трофтите и защо неговите съграждани отхвърлиха искането за завръщане на своите защитници.
Внимателно мина между отломките, отиде до асансьора и натисна бутона за повикване. Може би рискуваше, ако квазаманците все още не се бяха научили да не изпращат много хора срещу него. Но емоционалната възбуда и загубата на кръв го бяха направили лекомислен и за момента асансьорът му се струваше по-сигурен от стълбите.
Миг по-късно силен блясък го накара да се обърне. Гората зад „Капка роса“ беше в пламъци.
Неволно изруга от страх, че е закъснял и корабът е атакуван. Ала после си спомни инструкциите на Телек, преди да напусне кораба. Ф’ахл е чул изстрелите и сега прочистваше гората с лазерен огън. Не беше сигурен какво е станало с чакащите там войници, но не се съмняваше, че с горящите дървета около тях, ако някои квазаманци все още бяха живи на постовете си, те повече мислеха как да се измъкнат, отколкото да атакуват.
Като стана дума за войници…
Асансьорната кабина пристигна празна. Натисна втория бутон отгоре надолу. Като по чудо асансьорът тръгна в избраната посока — може би блокировката беше на последния етаж? — и спря пред малка, безлюдна стая.
Безлюдна, но не и тиха. Навсякъде беше пълно с електронна апаратура, а от един пулт близо до средата се чуха два гласа.
Уинуърд излезе от кабината и отиде при говорещия пулт. Вероятно беше телефонен комутатор, оставен включен от дежурните, които чувайки шума на горния етаж, благоразумно бяха побързали да изчезнат. Той се зачуди дали микрофонът в залата е все още включен и реши да провери.
— Чувате ли ме? — попита.
Гласовете изведнъж млъкнаха.
— Кой си ти? — миг по-късно се обади един от тях на учудващо добър английски.
— Майкъл Уинуърд, в момента управляващ тази кула — заяви той. Ако имаше късмет, те щяха да му кажат защо всъщност все още не я контролираше и с това да му подскажат следващия ход. Линк трябваше вече да е тръгнал от „Капка роса“. Двамата с него щяха да им устроят едно неповторимо представление…