Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Имам нож! — извика Яре. — Предупреждавам ви!
Той наистина имаше нож. Сви го от кухнята на храма в нощта преди бягството си и го скри във вързопа си. Но не посягаше към него. Парализираше го и го ужасяваше мисълта, че това няма смисъл и с нищо няма да му помогне.
— Имам нож!
— Виж ти! — усмихна се фъфлещият, приближавайки се. — Той има нож! Кой би си помислил?
Яре не можеше да побегне. Ужасът беше превърнал краката му в два забити в земята стълба. Усети спазъм, стискащ гърлото му като примка.
— Хей! — извика третият тип, който имаше млад и учудващо познат глас. — Та аз го познавам! Да, да, познавам го! Оставете го, казвам ви, той ми е приятел! Яре? Позна ли ме? Аз съм Мелфи. Хей, Яре? Позна ли ме?
— Поз… нах… — Яре с всички сили се бореше с някакво отвратително, непреодолимо, непознато му досега усещане. Едва когато почувства болка в бедрото си, удрящо се в гредите на моста, разбра какво е това усещане.
Усещането, че губи съзнание.
— Ама че изненада! — каза Мелфи. — На това му се вика случайност! Да срещна свой човек! Познат от Еландер! Приятел! А, Яре?
Яре преглътна късчето твърда и лепкава сланина, с която го почерпи странната компания, хапна си една печена ряпа. Не отговори, само кимна към заобиколилата огнището шесторка.
— И накъде си тръгнал, Яре?
— Към Визима.
— Ха! Та и ние сме към Визима! Какво съвпадение! А, Милтън? Помниш ли Милтън, Яре?
Яре не го помнеше. Не беше сигурен дали изобщо го е виждал някога. Впрочем Мелфи също малко преувеличаваше, наричайки го приятел. Той беше син на бъчвар от Еландер. Когато двамата заедно посещаваха началното училище към храма, Мелфи редовно пердашеше Яре и го наричаше „заченато в копривата копеленце“. Това продължи около година, след изтичането на която бъчварят взе сина си от училището, защото стана ясно, че момчето не е годно за друго, освен да прави бъчви. Така че Мелфи, вместо с пот на челото да опознава тайните на четмото и писмото, започна с пот на челото да рендосва дъски в работилницата на баща си. А когато Яре се изучи и по препоръка на храма беше приет на длъжност помощник-писар в градския съд, бъчварят чирак — по примера на баща си — започна да му се кланя до земята, да му дава подаръци и да демонстрира приятелски чувства.
— … отиваме във Визима — продължаваше да разказва Мелфи. — В армията. Всички до един отиваме в армията. Ето тези тук, Милтън и Ограбек, синове на селяни, имат да изпълняват повинност, знаеш как е…
— Знам. — Яре хвърли поглед към синовете на селяните, светлокоси, еднакви като братя, ръфащи някаква неизвестна, изпечена в жарта храна. — По един на всеки десет ниви. Землена повинност. А ти, Мелфи?
— С мен се получи следното — въздъхна бъчварският син: — Първият път, когато Гилдията трябваше да даде наборник, баща ми се откупи и не участва в жребия. Но номерът не мина, наложи се втори жребий, защото градът реши така… Знаеш как е…
— Знам — отново потвърди Яре. — Законът за допълнителното набиране на наборници, приет от съвета на град Еландер на шестнайсети януари. Необходим заради опасността от нилфгардско нападение.
— Щука, чуй го само как говори — хрипливо се намеси в разговора набитият и остриган до кожа тип, който се казваше Окултих и който първи го беше посрещнал на моста. — Господинчо! Някакъв умник!
— Умник! — подкрепи го провлачено вторият едър тип, с вечно цъфнала върху физиономията глупава усмивка. — Всезнайко!
— Млъквай, Клапрот! — изрече бавно онзи, когото бяха нарекли Щуката, най-възрастният в компанията, висок, с увиснали мустаци и с обръснат тил. — Щом е умник, тогава е добре да го слушате какво говори. Може да има полза от него. Учеността никога не вреди. Е, почти никога. И почти на никого.
— Което си е вярно — вярно си е — съгласи се Мелфи. — Яре наистина не е глупав, чете и пише… Учен! В Еландер работеше за съдебния пристав, а в храма на Мелителе отговаряше за цяла библиотека от книги…
— Интересното е — прекъсна го Щуката, разглеждайки Яре през дима и искрите, — какво прави такъв съдебно-храмов книжен плъх по пътищата?
— Същото като вас — отвърна юношата. — Отивам да се запиша в армията.
— А за какво му е притрябвала на един съдебно-храмов учен армията? — Очите на Щуката проблеснаха, отразявайки светлината така, както рибите отразяват блясъка на борината, запалена на носовете на лодките нощем. — Защото нали не е от наборниците? Всеки глупак знае, че храмът е освободен от задължението да дава наборници. Всеки глупак знае също, че всеки един съд може да отърве писаря си от служба. Та каква е работата, господин чиновник?