Авемпарта

- Не - отвърна Ейдриън, докато се напрягаше да мисли.

- Тогава къде са?

- Ами - подхвана, мечтаейки си да разполагаше със собствените си мечове вместо с взет назаем, - както казах, не ги знам къде са се дянали и двамата. Моувин е тук, но за Фанън си нямам представа.

- Със сигурност си се объркал. Пикърингови пътуваха заедно с мен и остатъка от антуража - посочи Гай.

- Да, но планират да се върнат у дома с мен.

Очите на Гай се свиха до цепки:

- Значи твърдиш, че си пътувал целия път дотук сам - просто минавайки, както се изрази - за да се присъединиш към Пикърингови?

Ейдриън се усмихна на стража. Това бе слабо, неопитно и фехтова-лен еквивалент на захвърляне на меча и поваляне на противника на земята, но само това можеше да направи.

- Вярно ли е, Пикъринг?

- Абсолютно - отвърна Моувин без колебание.

Гай погледна обратно към Ейдриън.

- Колко удобно - каза, разочарован. - В такъв случай няма да преча повече на тренировката ви. Лек ден, господа.

Всички проследиха с поглед тримата ездачи, докато те се отправяха по реката.

- Това беше страшничко - отбеляза Моувин. - Никак не е на хубаво, когато някой страж се интересува от теб, още по-малко Луис Гай.

- Какво знаеш за него? - поинтересува се Ейдриън.

- Чувал съм само слухове. Църковен фанатик, но дори и сред духовенството има такива, които се страхуват от него. Той е от типа хора, които могат да предизвикат изчезването на някой крал. Говори се също, че е обсебен от намирането на Наследника на Новрон.

- Не е ли това обща черта на всички серети?

- Да, според църковната доктрина. Но за него това е фикс идея. Това обяснява и присъствието му тук.

- А двамата с него?

- Серети, нифронските рицари. Те са личната му армия. Отговарят единствено пред стражите и патриарха.

Моувин погледна Ейдриън:

- По-добре задръж меча. Изглежда сега не е най-подходящият момент да си невъоръжен.

* * *

Макар да бе угасил фенера си много преди завръщането на създанието, Ройс можеше да вижда без проблем. Стените на Авемпарта пропускаха светлина, като че не бяха от камък, а опушено стъкло. Навън бе ден - в това бе сигурен - и светлината бе променила цвета си от тъмносин на приглушено бяло.

С издигането на слънцето, вътрешността на цитаделата претърпя трансформация в осветен свят на удивителни цветове и красота. Таваните се издигаха във високи арки, срещайки се на стотици футове над пода и това създаваше илюзията, че не е на закрито, а сред някакво вълшебно място, където хоризонтът е потънал в мъгли. Ревът на ближните водопади бе укротен от стените и приглушен до тих и успокоителен далечен шум.

Ефирни банери висяха високо над главата му, всеки обсипан с непонятни за Ройс символи. Може да са били кралски символи, закони, указателни табели или просто декорации. Но и след хилядолетие, линиите изглеждаха ярки. Това бе умение, непосилно за простосмъртни, рожба на невъобразима култура. Ройс не бе влизал в други елфически сгради досега и това беше първият му досег със свят, изглеждащ необикновено спокоен. Неподвижен, утихнал и красив. Макар да не приличаше на нищо, което Ройс бе виждал преди, в него се зараждаше чувството, че всичко това е някак познато. Изпълни се със спокойствие, докато крачеше по коридорите. Самите сенки и форми докосваха струни в ума му, за чието съществуване дори и не бе подозирал. Всичко наоколо му мълвеше на непонятен език. Долавяше само дума или фраза в лавината усещания, които го заливаха, озадачаващи и същевременно пленителни, докато той вървеше безцелно като заслепен от ярка светлина.