Кресчендо

— Сигурно е наблизо — каза Ви. — Изпрати му съобщение и му кажи, че сме закъсали. Може и да не го харесвам, но ще го използвам да ме откара у дома.

— По-скоро ще изпратя съобщение на Марси, отколкото на Пач. — Надявах се Ви да не усети странната и печална нотка на отчаяние и омраза в гласа ми. Черната ръка… Черната ръка… не Пач… моля те, не Пач… грешка, обяснение… Главоболието ми стана непоносимо, сякаш собственото ми тяло ме предупреждаваше да престана да мисля за това в името на собствената си безопасност.

— На кого още можем да се обадим? — попита Ви.

И двете знаехме на кого можем да се обадим. На абсолютно никого. Нямахме други приятели. Никой не ни дължеше услуга. Единственият човек, който щеше да зареже всичко и да ми се притече на помощ, седеше до мен. И обратното.

Насочих вниманието си към джипа. Изправих се без всякаква причина.

— Ще се приберем с джипа. — Не бях сигурна точно какво послание ще изпратя на Пач с тази своя постъпка. Око за око? Ти ме нарани, сега и аз ще те нараня. Или може би: това е само началото, ако си виновен за смъртта на татко…

— Пач няма ли да се ядоса, когато разбере, че ти си откраднала джипа му? — попита Ви.

— Пет пари не давам. Няма да вися тук цяла вечер.

— Имам лошо предчувствие — призна Ви. — Не харесвам Пач дори при нормални обстоятелства, камо ли ако е ядосан.

— Къде остана приключенският ти дух? — Беше ме обзело бясно желание и не исках нищо посилно от това да откарам джипа и да изпратя на Пач послание. Представях си как блъскам джипа в някое дърво. Не достатъчно силно, че да се отворят въздушните възглавници, но достатъчно, за да се посмачка ламарината. Малък спомен от мен. Предупреждение.

— Приключенският ми дух не се простира до самоубийствена мисия в стил камикадзе — поясни Ви. — Няма да е приятно, когато Пач разбере, че си била ти.

Гласът на логиката би ме инструктирал да направя крачка назад и да поохладя страстите, но логиката вече ме беше напуснала. Ако той беше навредил на семейството ми, ако беше съсипал семейството ми, ако ме беше излъгал…

— Можеш ли да запалиш без ключове? — попита Ви.

— Пач ме научи.

Не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш, че си виждала Пач да краде кола и сега смяташ да опиташ?

Тръгнах по пресечката към Империъл Стрийт, Ви заподтичва подире ми. Огледах се за коли и приближих до джипа. Опитах вратата — беше заключена.

— Няма никого — оповести Ви и заслони очи от двете си страни, за да надникне вътре. — Мисля, че трябва да си тръгнем пеша. Хайде, Нора, дръпни се от джипа.

— Трябва ни кола. Загазили сме.

— Имаме по два крака, ляв и десен. Моите са в настроение за малко упражнения. Нямат нищо против една приятна дълга разходка… Откачи ли? — изпищя тя.

Бях насочила върха на плажния чадър към прозореца от страната на шофьора.

— Какво? Трябва някак да влезем.

— Веднага свали чадъра! Ще привлечеш вниманието, ако разбиеш прозореца. Какво ти става? — попита тя и ме изгледа ококорена.