Кресчендо
- Автор: Фицпатрик Бека
- Серия: Ш-ш-шт #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кресчендо». Краткое содержание книги:
— Ходила си у Пач? — попита Риксън искрено изненадан.
— Само веднъж. Мама беше у дома, затова отидохме у тях да гледаме филм. Оставих си пуловера на канапето. — Съзнавах, че навлизам в опасна територия — колкото повече подробности разкривам за къщата на Пач, толкова по-вероятно ставаше нещо да сбъркам и да разваля прикритието си. Но пък ако говорех съвсем бегло, Риксън щеше да се досети, че лъжа.
— Впечатлен съм. Той предпочита домашният му адрес да не се знае много-много.
А защо, запитах се. Какво криеше? Защо Риксън беше единственият, допуснат в светата обител на Пач? Какво можеше да сподели с Риксън, което не можеше да сподели с никой друг? Дали никога не ме беше допускал вътре, понеже е знаел, че може да видя нещо, което да ми подскаже истината — факта, че той е отговорен за смъртта на баща ми?
— Много е важно да си получа обратно пуловера — казах. Чувствах се някак откъсната, сякаш се виждах как разговарям с Риксън от няколко метра разстояние. Някой по-силен, по-умен и по-сдържан изговаряше думите, които излизаха от моята уста. Аз не бях този човек. Аз бях момичето, което се разпадаше на парченца точно като пясъка под нозете й.
— Иди утре сутринта. Пач излиза рано, но ако си там към шест и половина, ще го хванеш.
— Не искам да се виждам с него.
— Искаш ли аз да ти взема пуловера, когато отида следващия път? Сигурно ще е утре вечер. Най-късно този уикенд.
— По-добре да го взема по-рано. Мама все ме пита къде е. Пач ми даде ключ и ако не е сменил ключалките, ще мога да вляза. Проблемът е, че ходихме там по тъмно и не помня как се стигаше. Не внимавах, понеже не възнамерявах да се връщам да си вземам пуловера, след като скъсаме.
— Суотмор. Близо до промишлената зона.
Съзнанието ми се нуждаеше от тази информация.
Щом домът му беше близо до промишлената зона, можех да се обзаложа, че живее в някоя от тухлените жилищни сгради в края на старата част на Колдуотър. Нямаше голям избор, освен ако Пач не обитаваше изоставена фабрика или барака близо до реката, което ме съмняваше.
Усмихнах се, надявайки се да изглеждам съвсем спокойна:
— Знаех, че е някъде до реката. На последния етаж, нали? — стрелях напосоки. Струваше ми се, че Пач надали ще иска съседите да му тропат над главата.
— Да, номер трийсет и четири — потвърди Риксън.
— Дали Пач ще си бъде вкъщи довечера? Не ми се ще случайно да го срещна. Особено ако е с Марси. Искам просто да си взема пуловера и да си ходя.
Риксън се изкашля в юмрука си.
— Не, бъди спокойна. — Той се почеса по бузата и ми хвърли неспокоен, почти съжалителен поглед. — Всъщност тази вечер с Ви ще ходим на кино с Пач и с Марси.
Усетих как гръбнакът ми се скова. Въздухът от дробовете ми сякаш излетя… и тогава, точно когато ме връхлетяха всичките старателно контролирани чувства, отново заговорих ясно. Нямах друг изход.
— Ви знае ли?
— Още се чудя как да й кажа.
— Какво да ми кажеш?
Двамата с Риксън се обърнахме сепнато, когато Ви се стовари на пясъка с един стек кутийки кока-кола.
— Ами… изненада — каза Риксън. — Планирал съм нещо за довечера.
Ви грейна:
— Подскажи ми, моля те. Мо-о-о-ля те!
Двамата с Риксън се спогледахме, но аз отместих поглед. Не исках да бъда част от тази работа. Освен това вече бях изключила. Мислите ми се въртяха механично около новата информация. Довечера. Пач и Марси. На среща. Апартаментът на Пач ще бъде празен.
Трябваше да вляза.
16
Три часа по-късно бедрата на Ви бяха почервенели, по горната част на стъпалата й имаше мехури, а лицето й беше подуто от жегата. Риксън си беше тръгнал преди час, а ние двете с нея мъкнехме чадъра и плажната чанта по пресечката на Олд Орчард Стрийт.
— Чувствам се странно — каза Ви. — Имам чувството, че ще припадна. Май трябваше да внимавам повече с това бебешко олио.
На мен ми се виеше свят и ми беше неприятно горещо, но това нямаше нищо общо с времето. Болка цепеше главата ми през средата. Непрекъснато се мъчех да преглътна лошия вкус в устата си, но колкото повече преглъщах, толкова повече ми се гадеше. Името Черната ръка непрекъснато изникваше в съзнанието ми, настояваше да го удостоя с цялото си внимание и забиваше нокти в главата ми всеки път, когато се помъчех да го пренебрегна. Не можех да мисля за това сега, пред Ви, понеже знаех, че в мига, в който го направя, ще рухна. Налагаше се още малко да пожонглирам с болката и да я подхвърлям във въздуха всеки път, когато аха да се стовари върху ми. Вкопчих се в безопасността на безчувственото опустошение и изтласках неизбежното колкото може по-надалеч. Пач. Черната ръка. Не може да бъде.