Кресчендо

Помълчахме и аз се опитах да натикам чувствата си някъде надълбоко. С други думи, бях привлякла вниманието на архангелите. Чувствата ми към Пач ни бяха издали. Не нещо, което Пач е казал или направил. Аз бях виновна. Според обяснението на Риксън Пач никога не ме беше обичал. Никога не бе споделял чувствата ми. Не желаех да го приема. Искаше ми се Пач да ме е обичал толкова силно, колкото аз обичах него. Не ми се искаше да повярвам, че за него не съм била нищо повече от забавление, от начин да си прекарва приятно времето.

Имаше още един въпрос, който отчаяно копнеех да задам на Риксън. Ако двамата с Пач все още бяхме в добри отношения, щях да го попитам, но вече не беше уместно. Риксън обаче беше не по-малко обигран от Пач. Той знаеше неща, които другите хора не знаеха — особено що се отнася до паднали ангели и нефилими, — а ако не знаеше нещо, щеше да го научи. В момента най-голямата ми надежда да открия Черната ръка, беше Риксън.

Облизах устни и реших да задам въпроса, пък каквото ще да става.

— Чувал ли си за Черната ръка?

Риксън се сепна. Вгледа се в мен мълчаливо, преди лицето му да грейне развеселено.

— Това някаква шега ли е? Отдавна не бях чувал това име. Мислех, че Пач не обича да го наричат така. Той ли ти го каза?

Ледени пръсти бавно стиснаха сърцето ми. Едва не разказах на Риксън за плика, за железния пръстен и за бележката, която твърдеше, че Черната ръка е убил баща ми, но се помъчих да намеря друг отговор.

— Черната ръка е прякор на Пач, така ли?

— От години не го използва. Всъщност откакто започнах да го наричам Пач. Черната ръка и бездруго изобщо не му харесваше. — Почеса се по брадичката. — По онова време работехме като наемници за френския крал. В черните времена на осемнайсети век. Приятна работа. Добри пари.

Все едно ме шамароса през лицето. Сякаш целият свят изгуби равновесие и се наклони на една страна. Думите на Риксън ме връхлетяха като в мъгла, все едно ми говореше на някакъв чужд език и аз нищо не проумявах. Тутакси заваляха съмнения. Не и Пач. Не е възможно той да е убил баща ми. Всеки друг, но не и той.

Съмненията постепенно взеха да отстъпват и на тяхно място се настаниха други мисли. Започнах да ровя из фактите, да анализирам сведенията. Нощта, когато дадох на Пач пръстена си: когато му казах, че татко ми го е подарил, той не искаше да го взема, при това доста разпалено. А и самото име Черната ръка… Много му прилягаше, дори прекалено. Помъчих се да се овладея за още известно време, да удържа напора на чувствата си, и старателно подбрах думите:

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах възможно най-нехайно. — Много е глупаво и сигурно ще ми се присмееш. — За да придам убедителност на историята си, дори извлякох небрежен смях от някакво място дълбоко в себе си, което дори не подозирах, че съществува. — Забравих любимия си пуловер у тях. С емблемата на Оксфорд, моята мечта — обясних. — Татко ми го купи, когато беше в Лондон, затова ми е много скъп.