Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
О, нищо не знам. В крайна сметка тази история е трагична. Има стойностни хора, радвай се, исках да кажа, но колко жалко все пак, те свършват под дъжда! Не знам какво да мисля. За момент повярвах, че съм открила призванието си; осъзнах, че за да се излекувам, трябва да лекувам другите, тоест „лечимите“, онези, които могат да бъдат спасени, а не да се тормозя, че не мога да спася останалите. Е какво, да взема да стана лекарка ли? или писателка? То е горе-долу едно и също, нали?
Пък и колко ли много са досадниците като Коломб и Тиберий в сравнение с една-едничка госпожа Мишел?
13
По пътеките на ада
След като Палома си отиде, аз продължавам да седя във фотьойла, разстроена донемайкъде.
После, събирайки цялата си смелост, набирам телефонния номер на Какуро Озу.
Пол Нгуен отговоря след второто позвъняване.
— Добър ден, госпожо Мишел — казва той, — какво мога да направя за вас?
— Бих искала да говоря с Какуро.
— Няма го вкъщи, искате ли да ви позвъни, като се прибере?
— Не, не — казвам аз, облекчена, че мога да действам чрез посредник. — Бихте ли му предали, че ако не е размислил, ще се радвам да вечерям с него утре вечер.
— С удоволствие — казва Пол Нгуен.
След като затварям телефона, аз отново се отпускам във фотьойла и за половин час потъвам в несвързани, но приятни мисли.
— Знаете ли, че у вас мирише лошо? — казва тих мъжки глас зад гърба ми. — Няма ли кой да го оправи?
Той е отворил вратата толкова безшумно, че не съм го чула. Пред мен стои красив млад брюнет с леко разрошени коси, съвсем ново джинсово сако и големи очи на миролюбив кокер.
— Жан? Жан Артенс? — питам аз и не вярвам на очите си.
— Ами да — казва той, навеждайки глава настрани както някога.
Това обаче е единственото нещо, останало от отломката, от изгорялата млада душа с безплътно тяло; Жан Артенс, в миналото толкова близо до падението, очевидно е избрал възраждането.
— Забележително добре изглеждате — казвам аз с най-привлекателната си усмивка.
Той любезно ми я връща.
— Ами добър ден, госпожо Мишел, радвам се да ви видя. Отива ви — добавя той и показва косите ми.
— Мерси — казвам аз. — Какво ви води насам? Ще пиете ли чаша чай?
— Ами… — казва той с частица от някогашното си колебание — добре, с удоволствие.
Приготвям чая, докато той сяда на стола и гледа Леон с ужас.
— Толкова ли дебел беше вашият котарак? — пита той без никаква злоба.
— Да — казвам аз, — не си пада по спорта.
— Да не би той да мирише така? — казва Жан, като души смутено.
— Не, не, има повреда в канализацията.
— Сигурно се чудите защо се изтърсвам току-така — казва той, — особено след като почти не сме разговаряли, хм… не бях много разговорлив по времето… ами по времето на баща ми.
— Радвам се да ви видя и най-вече, че изглеждате толкова добре — казвам аз искрено.
— Ами да — казва той, — връщам се от много далеч.
Едновременно сърбаме на малки глътки горещия чай.
— Излекуван съм, е, мисля, че съм се излекувал — казва той, — ако човек изобщо може да се излекува някой ден. Но вече не взимам никаква дрога, срещнах много свястно момиче, направо фантастично (очите му заблестяват и той леко подсмърча, докато ме гледа) и си намерих много готина работа.