Хроники на звеното

- И на мен, и на мен - не пропусна да се включи и Мишо.

Шахматиста леко се подсмихна и отиде до стола, където бе поставен касетофонът. Продължи да говори монотонно, сякаш въобще не бе чул приказките им:

- И „Клас“ харесвам, не толкова, колкото „Нова генерация“, но сега искам да ви пусна „Госпожа Емилия“, моментът, струва ми се, е подходящ. - Отиде до Михаил и брутално го изрита в ребрата, които изхрущяха.

От постановката и скоростта, с която беше изпълнен шутът, Петър, който от дълги години се занимаваше с бойни изкуства, разбра, че този тип е страшен майстор, доста по-добър от него. Това и обясняваше защо беше успял да гътне Долф толкова лесно. Ебаси шибаната нинджа. Откъде ли се пръкна?

„Госпожа Емилия“ започна и мелодията влезе в рязък контраст с виковете от болка. Шахматиста ги обработваше, като систематично ги режеше, сечеше и дереше с всякакви инструменти, които методично вадеше от кафява кожена чанта. Имаше нещо като полуусмивка на лицето му и личеше, че мускулите му рядко застават в това положение, защото изражението му приличаше повече на гримаса. Всичко беше в кръв и миризмата й взе надмощие над миризмата на влага и марихуана. Само един път спря, за да смени музиката, като пак пусна „Нова генерация“ - самата песен „Нова генерация завинаги“. Преди да припадне, Пешо си помисли, че ситуацията трудно може да стане по-сюрреалистична. Мишо припадна малко след него, когато Шахматиста одра татуирано парче кожа от рамото му. Мишката се опита да му каже, че тъкмо се чудел как да я махне тази грозна татуировка, но не му стигна енергията... Убиецът спря да ги мъчи, след стотиците си жертви и „забавленията“ с тях се беше научил много добре да усеща кога да спре, за да става играта му по-дълга и по-весела. Спря музиката и излезе тихо от стаята. Все едно ходеше сянка, никакъв звук не се чу, просто в един момент вече го нямаше там.

Двамата от „Звеното“ висяха от веригите и кръвта им капеше по бетонния под, образувайки локви. Болката беше изключила съзнанието им, защото колкото и държеливи копелета да бяха, всеки си имаше граница. Бяха минали пет дълги минути, когато нещо в дъното на помещението се раздвижи. Там бяха натрупани кашони, между които се виждаше купчина овехтели и изпокъсани чували от зебло, в които някога складираха коза. Та точно изпод тези чували се подаде главата на Минчо Химика, който се огледа като лалугер и чак след минута, когато се увери, че е чисто, стана и отиде до Петър.

- Пешо, Пешо, чуваш ли ме?

Пешо обаче не го чуваше, защото не беше в съзнание. Минчо се върна до чувалите, издърпа оттам чантата си и извади малко шишенце от нея. Отново се приближи до Пешо, отвори амоняка и го тикна под носа му Петър сбърчи нос и отметна глава назад. Минчо отиде до Михаил и повтори манипулацията. Амонякът подейства веднага и двамата се събудиха след секунди. Събуждането обаче за тях означаваше завръщане в света на болката, в който ги беше вкарал русият психопат. А ги болеше неистово - половината кожа от гърба на Мишо беше свалена, а по тялото на Петър се виждаха поне двайсет разреза, които кървяха.