Остатъкът от деня

След тези думи избързах напред и чак когато стигнах в кухнята, отново възцарилата се тъмнина в коридора ми подсказа, че мис Кентън е затворила вратата на стаята си.

Сравнително лесно открих въпросната бутилка в избата и я приготвих за сервиране. Само минути след кратката ми среща с мис Кентън аз отново вървях по тъмния коридор, като този път носех и табла. Щом наближих вратата на стаята й, от светлината, която се процеждаше под прага, разбрах, че все още не си е легнала. И точно това е моментът, вече съм сигурен, който така упорито се е загнездил в паметта ми. Моментът, в който се спрях, държах таблата в ръце и все по-силно ме завладяваше усещането, че само на няколко метра от мен, от другата страна на вратата, мис Кентън плаче. Доколкото си спомням, нямах конкретни доказателства — не бях чул никакво хлипане — и въпреки всичко бях абсолютно убеден, че ако почуках и влезех, щях да я заваря обляна в сълзи. Не знам колко време съм стоял така; тогава ми се стори твърде дълго, но подозирам, че не е било повече от няколко секунди. Защото, разбира се, трябваше бързо да се кача горе, за да сервирам на едни от най-изтъкнатите представители на нацията, и не мога да допусна, че съм се бавил излишно.

Когато се върнах в гостната, забелязах, че господата все още изглеждат много сериозни. Като изключим това обаче, почти нямах възможност да добия впечатление за атмосферата, понеже щом влязох, негова светлост веднага пое таблата от ръцете ми с думите: „Благодаря, Стивънс, аз ще се погрижа. Това е всичко.“

Отново пресякох преддверието и заех обичайното си място под арката, ала в следващия час, докато посетителите най-после си тръгнаха, не се случи нищо, което да ме накара да напусна поста си. Въпреки това този промеждутък се е запазил завинаги в паметта ми. Отначало настроението ми беше — не се срамувам да си го призная — доста потиснато. Постепенно обаче нещо странно започна да се случва; искам да кажа, че в гърдите ми се зароди дълбоко победоносно чувство. Не си спомням доколко съм анализирал това чувство тогава, но днес, погледнато от дистанцията на времето, никак не ми е трудно да си го обясня. Ами в крайна сметка току-що бях преминал през изключително тежко изпитание и бях успял да запазя „достойнството, отговарящо на положението ми“, и то по такъв начин, че дори и собственият ми баща би се гордял с мен. А там насреща, зад вратите, в които бях вперил поглед, в стаята, където преди малко бях изпълнявал задълженията си, най-влиятелните мъже на Европа обсъждаха съдбата на целия континент. Кой би се усъмнил тогава, че съм достигнал близостта до центъра на нещата, за която всеки иконом само би могъл да си мечтае? Затова, предполагам, че докато стоях и разсъждавах върху събитията от вечерта — които се бяха случили и които тепърва щяха да се разиграят, — аз ги възприемах като резюме на всичко, което до момента бях постигнал в живота си. Просто не виждам друго обяснение за победоносното чувство, обзело ме в тази нощ.