Остатъкът от деня
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Минах през посочената ми врата и се озовах в помещение, запълнено от зле подхождащи си фотьойли и малко на брой масички. Вътре нямаше никой друг освен мис Кентън, която се изправи, усмихна се и ми протегна ръката си.
— А, мистър Стивънс, колко ми е приятно, че ви виждам отново.
— Мисис Бен, това наистина е чудесно.
Бе изключително мрачно поради дъжда, затова преместихме два фотьойла близо до еркерния прозорец. И ето така мис Кентън и аз разговаряхме през следващите два часа, потопени в сивкавия здрач, а дъждът продължаваше ритмично да плющи вън на площада.
Тя, естествено, беше поостаряла, ала поне в моите очи изглеждаше все така изящна. Фигурата й бе останала слаба, стойката — изправена както винаги. Не беше загубила и навика да държи главата си леко наклонена, сякаш вечно предизвикваше някого. Разбира се, на слабата светлина, която падаше върху лицето й, не можех да не забележа появилите се тук-там бръчици, но като цяло тази мис Кентън, която седеше срещу мен, удивително приличаше на човека, който обитаваше спомените ми през годините. С една дума, беше ми изключително приятно да я срещна отново.
През първите двайсетина минути бих казал, че си разменяхме реплики, характерни по-скоро за разговор между непознати; тя учтиво ме разпитваше как е минало пътуването ми, приятно ли прекарвам почивката си, кои градове и забележителности съм посетил и така нататък. Колкото повече разговаряхме, толкова по-настойчиво започваше да ми се струва, че забелязвам и други, макар и незначителни промени, които времето беше оставило върху нея. Например мис Кентън ми изглеждаше някак по-бавна. Възможно е това да се дължи на умиротворението, което идва с възрастта, и аз упорито се опитвах да го възприемам точно по този начин. Но все пак не можех да се отърся от усещането, че онова, което виждах пред себе си, в крайна сметка беше умора от живота; искрицата, която преди я правеше толкова жизнена и понякога дори избухлива, сега сякаш беше изгаснала. Даже ми се струваше, че когато не говореше, когато лицето й беше спокойно, на моменти зървах тъга в изражението й. Може обаче и да грешах.
Постепенно неизбежната неловкост от началните мигове на срещата ни се беше стопила и разговорът ни стана по-личен. Взаимно си припомняхме общи познати от миналото или си разменяхме новини, свързани с тях, и трябва да кажа, че ни беше много забавно. И все пак не толкова съдържанието на изреченото, колкото леките й усмивки в края на изречението, ироничната интонация, специфичното помръдване на раменете или познатите жестове на ръцете безпогрешно ми напомняха за ритъма и навиците ни по време на нашите разговори отпреди години.
Горе-долу тогава започнах и да си изяснявам някои подробности, свързани с настоящото й положение. Установих, че бракът й съвсем не бе в такова окаяно състояние, както би могло да се предположи от писмото й; че макар и наистина да беше напуснала дома си за период от четири-пет дни — през което време бе писала споменатото писмо, — тя се беше върнала и мистър Бен с радост я беше приел. „Добре че поне единият от нас разсъждава разумно по тези проблеми“, каза с усмивка.
Напълно наясно съм, естествено, че това изобщо не е моя работа, и държа да разберете, че не бих си и помислил да любопитствам, ако нямах важни професионални причини да го направя; имам предвид сериозното затруднение с персонала в Дарлингтън Хол. Във всеки случай мис Кентън не се поколеба да сподели с мен семейните си неудачи и аз го приех като непоклатимо доказателство за силата на някогашната ни професионална връзка.
След това тя продължи да ми разказва за съпруга си, който скоро щял да се пенсионира, малко по-рано от обичайното поради влошеното си здраве, и за дъщеря си, която вече била омъжена и през есента очаквала дете. Дори ми даде адреса й в Дорсет и бях много поласкан, като видях колко огромно е желанието й да я навестя по обратния път. Макар и да й обяснявах, че надали изобщо ще мина през тази част на Дорсет, мис Кентън не преставаше да настоява, като все повтаряше: „Катрин толкова е слушала за вас, мистър Стивънс. Нямате представа колко ще бъде щастлива да се запознаете.“