Тетрарх [bg]

— Това име не ми говори нищо — призна Крил-Ниш. — Други градове?

— Отвъд морето, точно срещу Никеранд, се намира Туркад. Предполагам, че дори и ти си чувал за Туркад?

— Разбира се, че съм чувал. — В продължение на хилядолетия Туркад се бе славил като най-известния град в света, най-богатия и, за целомъдрените ейнунарци, най-покварения. — Ако не се лъжа, лиринксите неотдавна го завладяха?

— Миналата есен. Ти защо висеше за онзи… мехур?

— Прелетях Великите планини с него.

— Вкопчен така? — невярващо попита Колм.

— Под него беше закачен кош. Но бях нападнат от хищен звяр — нилатл — най-ужасяващото създание, което можеш да си представиш. Ноктите му бяха по-дълги от пръстите ми, а зъбите — почти колкото ноктите. Шиповете му бяха покрити с отрова, освен това можеше и да я плюе. Наложи се да подпаля коша, за да се отърва от него. Това беше единственият начин.

— Наистина?

Тонът на момчето загатваше, че то не вярва на нито една дума.

— Да! — Ниш дръпна крачола на панталона си, за да покаже жестоките следи върху прасеца си. Те бяха подути и зачервени. — А това — посочи към все още подпухналите си устни — е от отровата му. Целеше се в очите ми, но не успя.

Колм бе впечатлен.

— Никога не бях срещал истински герой. Обзалагам се, че би могъл да се изправиш срещу лиринкс и да го надвиеш.

— Обзалагам се, че не бих могъл. Един истински герой знае кога е време за битка и кога — за бягство.

— Като всички други — изсумтя момчето. — Това е лагер на страхливци. Дори и баща ми избяга, когато лиринксите дойдоха.

— Моят не избяга — отвърна Ниш, — макар да ми се искаше да го бе сторил. Един лиринкс разсече лицето му и засегна ръката му толкова зле, че се наложи да я отрежем. — Той стисна юмрук, трепна и разтвори пръсти, за да огледа ръката си под слабата светлина. Голям мехур бе скрил отчасти дланта му, друг се бе образувал по протежение на един от пръстите.

Колм го гледаше с благоговение.

— Това задето си обърсал отровата ли е?

— Не, защото бръкнах с голи ръце сред горивото, за да подпаля кошницата.

Колм утихна. Ниш отново се загледа навън през цепнатината. Виждаше единствено вбита земя и кал. Дори тревички не се подаваха. Всичко, което можеше да гори, бе изгорено. Всичко, което можеше да се яде, беше изядено.

— През цялото време не спрях да се моля за истински герой — тихо каза момчето. — Наистина ни е нужна помощ, Ниш. Останали сме без дом, без мястото, където сме живели повече от хиляда години. Дори изгубихме собствените си Истории, останало ни е само това, което мама и татко си спомнят, но те вече не искат да говорят за него. Те са се предали! Понякога ги мразя! Защо не искат да се бият? Ще ни помогнеш ли, Ниш?

— Поел съм на тайна мисия — отвърна механикът, разсъждаващ трескаво. Нуждаеше се от помощ, а само това момче и родителите му можеха да я предоставят. На остров Мелдорин гъмжеше от лиринкси. Всеки, отишъл там, щеше да бъде изяден. — За скрутатора. Съжалявам, Колм. Войната.