Преследване на времето (Изкуството на свободата)

от която можем да очакваме и предполагаме абсолютна мистерия и тайнственост, непроницаема по никакъв начин и «чудноватост», чудо, но и «чудесност». Това, «в което се вижда живот», е времево, негов принцип и начало е тленността, съществуването обаче, което е причастно на вечността, или вечното съществуване е пребиваване, което не може по никой начин да бъде уподобено на текущото, изменчиво и преходно съществуване на «идващи и отиващи си» същества и неща — изпълващи живота и проникнати от него. Тази идея, обвързваща времето с живота и преходността, а вечността с неизменното пребиваване като съвършено друг вид битие, дължим на Плотин, философ на късната, но проникната от могъщо влечение към вечността гръцка античност. Същият този Плотин пише, че «вечно е това, което пребивава по един и същ начин и непрекъснато е такова, каквото е», вечното е неделимо съвършенство, което «към нищо не се стреми» — защото е преизпълнено с битие и потенции без никакъв пропуск или недостатък. Що се отнася до парадоксалния «времеви аспект» на вечността, то за него може да се каже, че вечно съществуващото «пребивава в тъждество със самото себе си и не се променя, а е постоянно в настоящето — тъй като нищо от него не е отминало, нито тепърва може да възникне, а винаги е такова, каквото е» (Плотин). Другояче казано, «за вечността остава да бъде в своето битие това, което е» (Плотин) докато, очевидно, във времето съществуват същества и неща, които (поради непълнотата на битието си) могат да бъдат и това, което не са — и това е особено изразително при човека, който, по думите на Ж.-П. Сартр «не е това, което е, и е това, което не е». Времевият живот или животът, поставен в реалността на времето, от гледна точка на казаното непълноценен, неистински, той е живот, на който толкова много неща липсват за достигането на цялост и абсолютна битийност, изпълненост с битие, пълнота. Затова животът, който живеем, е устремен към някаква цел и посока, към някаква жизнена перспектива, която мами в далечината със своето съвършенство, «себепостигнатост», хармонична достатъчност за самия себе си. Тук се вижда най-добре основанието за така познатите ни «елементи» на собствената ни жизненост като стремеж, копнеж, желание, влечение, страстно привличане, искане, надежда, увлеченост по идеята и пр. Неудовлетвореността, без която не можем да си представим съществуването на човека, определяна от безсъзнателното влечение към пълнота, е «движеща сила», ядро на порива към «себеосъществяване» и към постигане на живота като самоцел, «цел на самия себе си» и самоценност. Нашата неудовлетвореност в този смисъл е онтично предопределена и в този смисъл е неотстранима, неизбежна, от нея може да се «спаси» само оня, който се откаже от битието си на човек. Цялото движение и текливост на земния живот, цялата му динамика и неустойчивост вероятно се дължат на дълбоко вкоренения копнеж по изначалната, съществуващата само в пределите на вечността пълнота и «преизпълненост с битие», на стремежа към завършеност и цялост, без който животът наистина е заплашен да си остане само търсене, лутане, ограничено във времето вървене нанякъде, страдание, подбуждано от усещането за съдбовния недостиг на битие, мъка и винаги неудовлетворено желание за живот. Затова Плотин с основание прибавя към казаното по-горе: