Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Гласовете оттатък веднага стихнаха.

Развълнуван от посрещането, което ми беше устроено, привлякох Амелия в прегръдките си. Тя беше не по-малко възбудена и отвърна на целувките ми пламенно и с любов.

Колкото по-дълга биваше целувката ни, толкова по-ясно усещах как в мен се надигат естествените желания, които толкова дълго бях потискал, ето защо с голяма неохота извърнах лицето си и отпуснах ръце, очаквайки тя да се отдръпне. Тя обаче ме привлече до себе си и притисна лице рамото ми.

Оттатък преградата чувах тихите гласове на робите. По всичко личеше, че пеят — това беше някакво пискливо жужене без мелодия. Макар и необичайна, тази песен беше странно спокойна и приятна.

— А сега какво ще правим? — попитах след няколко минути.

Амелия не отговори веднага.

Притисна ме по-силно до себе си и промълви:

— Трябва ли да ти казвам, Едуард?

Усетих, че се изчервявам.

— Имах пред вид някакви обредни задължения.

— Само онова, което се очаква от нас според легендата. Нощта, в която джуджето слезе от кулата… — останалото тя прошепна съвсем тихо до ухото ми.

Момичето не виждаше лицето ми и от вълнение останах без дъх и силно стиснах очи.

— Амелия, не сме женени и не можем да го направим — отдадох аз последна дан на условностите, с които бях прекарал целия си живот.

— Сега сме марсианци — каза Амелия. — Вече не сме длъжни да държим на брака.

И така, докато марсианците пееха с тъжните си пискливи гласове зад преградата, ние забравихме напълно всичко, което ни напомняше за това, че сме земни жители и при това англичани, и през тази нощ се отдадохме напълно на новата си роля на ръководители на потиснатия марсиански народ.