![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Течността беше студена, но аз намокрих дрехите си обилно, сетне ги свалих и хубаво ги изстисках, докато и последната следа от противната кръв, с която бяха напоени, не изчезна.
Когато се убедих, че нито аз, нито дрехите ми могат да се изчистят повече, затворих крана и се опитах да ги поизсуша, като силно ги извивах. Нахлузих панталоните си, но платът беше натежал от влагата и се чувствах страшно неудобно. Все пак тръгнах да намеря Амелия.
В една от стените, досами помещението за баня, имаше висока метална решетка. Амелия стоеше пред нея и държеше дрипавите си одежди да се сушат. Веднага извърнах.
— Дай си дрехите тук, Едуард — каза тя.
— Когато свършиш — отвърнах аз, като се стараех не се издам, че съм забелязал, че е съвършено гола.
Момичето остави дрехите си на земята и се приближи до мен.
— Едуард, вече не сме в Англия — започна тя. — Ще хванеш пневмония с тези мокри дрехи.
— Ще изсъхнат след известно време.
— При този климат, преди да изсъхнат, ти ще си че сериозно болен.
Тя мина зад гърба ми, отиде в банята и донесе останалата част от облеклото ми.
— Ще си изсуша панталоните по-късно — опитах да се измъкна аз.
— Ще ги изсушиш сега — гласеше нетърпящият възражение отговор.
Известно време стоях като парализиран, сетне твърде неохотно свалих панталоните си. Придържайки ги пред себе си така, че въпреки всичко да съм поприкрит, ги изложих на топлата струя. Стояхме на известно разстояние един от друг и макар да бях решил, че няма поглеждам към Амелия, самото присъствие на момичето, което значеше толкова много за мен и с което бях споделил твърде много несгоди, ме принуждаваше да погледна няколко пъти. Тя беше толкова красива, а и така без дрехи се държеше извънредно достойно и същевременно естествено в ситуация, която би скандализирала мнозинството от напредничавите ни съседи на Земята.
Задръжките ми изчезнаха и след няколко минути, неспособен да се сдържам повече, пуснах дрехите на земята, приближих бързо до Амелия и страстно се целувахме в продължение на няколко минути.
II
Бяхме практически сами в цялата постройка. До залез-слънце оставаха още два часа и робите нямаше да се върнат преди това. Когато дрехите изсъхнаха и се облякохме, Амелия ме разведе из сградата, за да ми покаже как са настанени хората тук. Всичко беше примитивно и без никакви удобства: хамаците бяха твърди и нагъсто, храната трябваше да се яде сурова и никъде човек не можеше да остане поне за малко сам.
— И през всичкото това време си живяла така? — попитах аз.
— В началото, да — каза Амелия — Но после открих, че съм нещо твърде важно. Ела да ти покажа къде спя.
Тя ме заведе до един ъгъл в общото спално помещение. Тук на пръв поглед хамаците бяха подредени като другите, но Амелия дръпна някакво въже, преметнато през макара, закачена на тавана, и няколко хамака се вдигнаха и образуваха примитивна завеса.
— През деня ги спущаме, в случай че пратят някой нов надзирател, който да ни провери, но когато искам да остана сама, си имам свой собствен „будоар“!
Тя ме въведе в импровизирания си кът и чувствайки, че тук чужди очи не могат да ни забележат, още веднъж пламенно я целунах. Чак сега осъзнах какво ми беше липсвало през онзи ужасен период на самота!
— Виждам, че тук се чувстваш съвсем като у дома си — обадих се аз накрая.
Амелия се беше изтегнала на хамака си, а аз седнах на едно стъпало, което минаваше по дължината на целия под на стаята.
— Човек трябва да умее да се справя при всякакви условия.
— Амелия, разкажи ми какво се случи с теб след отвличането.
— Докараха ме тук.
— И това ли е всичко? Надали е било толкова просто!
— Не бих искала да го преживея отново — въздъхна тя. — А ти? Как стана така, че след всичкото това време се появи в наблюдателната кула?
— Бих предпочел да чуя първо твоя разказ.
Разказахме си един на друг онова, което и двамата с такова нетърпение искахме да научим. Всеки от нас се стараеше да убеди другия, че не е било чак толкова лошо. Амелия първа разказа преживелиците си по време на пътуването до лагера за роби.
Беше лаконична и по моему съкрати голяма част от подробностите. Дали за да ми спести най-неприятните страни, или защото просто не искаше да се връща към тях, не мога да кажа. Пътуването продължило дълго, почти през цялото време стояли затворени в закрити коли. Липсвали каквито и да било санитарни удобства, храна им давали само веднъж дневно. Тогава Амелия разбрала това, което и аз научих в снаряда, как се хранят чудовищата. На края полумъртви, тя и останалите, общо около триста души (очевидно паякоподобните машини добре бяха поработили в Града на опустошението), били докарани до това поле с треви и под наблюдението на надзиратели от съседния град започнали работа.