Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Откъм града в далечината пристъпваше една от гигантските бойни машини.

Амелия огледа групата пред нас.

— Едуина? — извика тя. — Тук ли си?

Само след миг отпред излезе млада марсианка. Тя беше почти дете, някъде около дванадесетгодишна, по представите на земните жители.

Тя каза (или поне прозвуча като):

— Да, Амелия.

— Кажи на другите да започнат бързо работа. Ще се върнем в лагера.

Момичето се обърна към останалите роби, направи някакви сложни знаци с ръце и глава (и ги подкрепи с няколко съскащи слова), след което тълпата се разпръсна за секунди.

— Хайде, Едуард — обърна се Амелия към мен. — Онзи звяр в машината сигурно ще иска да разбере как е загинало чудовището.

Последвах я и се отправихме към дълга мрачна сграда, издигната близо до стената от растения. Много скоро се появи някакъв гражданин марсианец, който тръгна между нас. В ръката си държеше електрическа палка.

Амелия забеляза въпросителния ми поглед.

— Не се тревожи, Едуард — успокои ме тя. — Той няма да ни направи нищо лошо.

— Сигурна ли си?

В отговор Амелия протегна ръка и марсианецът й подаде палката си. Тя я пое внимателно, даде ми я, след което я върна на човека.

— Вече не сме в Града на опустошението. Създадох нов социален ред за робите тук.

— Без съмнение — казах аз. — А коя е Едуина?

— Едно от децата тук. Има талант за учене на езици, като повечето млади марсианци, и я научих на някои основни неща от английския.

Канех се да задам още много въпроси, но стремглавият ход, който наложи Амелия, ме остави почти без дъх.

Стигнахме постройката и преди да прекрача прага, погледнах назад. Бойната машина беше спряла до прекършената кула, на която се бях возил, и очевидно я изучаваше.

В сградата имаше четири къси коридора и щом влязохме, с облекчение усетих че въздухът вътре е сгъстен. Марсианецът, който дойде с нас, се отдалечи и ни остани сами. Кашлях неудържимо от бързото ходене. Щом дойдох на себе си, прегърнах отново Амелия, все още невярващ в добрата съдба, която ни беше събрала. Амелия отвърна на прегръдката ми също така сърдечно, но след минута се отдръпна.

— И двамата сме ужасно мръсни. Ела да се измием.

— Много бих искал да си сменя дрехите — обадих се аз.

— Това е невъзможно. Но трябва да изпереш дрехите си, така както миеш себе си.

Тя ме отведе до един ъгъл в сградата, където имаше накачени по тавана тръби. При завъртане на един кран отгоре потече течност, която не беше вода, а вероятно разреден растителен сок. Амелия ми обясни, че повечето роби използват тези импровизирани бани след работа и сама се отправи към една отделна от другите.