Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Боже, татко мой, какви ти ги говоря! Ще взема да питам Джоката и за съня ми дето сте заедно с Гергина, а? Интересно ми е как той ще го разтълкува.
На нова година ще си бъдем тримата с мама и баба. Ти също ще си с нас. Винаги по празници ти палим свещ, да знаеш! Скришом, но ти палим! Вие, горе, сигурно не празнувате. Ами, да, времето като го няма, то и купонът ви е вечен! Знам дрънкам глупости, но докато бях с Джоката, пийнах едно коняче. За пръв път ми беше! Не е лошо, но едва ли ще повторя пак. Сладко някакво питие, гори ти гърлото, после бузите ти пламват, отпусксаш се… Дано мама не ме види! Хайде, лека!
16 февруари 1976
Прости ми, татко, напих се! А си мислех, че няма повече да опитвам алкохол. Ама, не може като всички около тебе къркат, ти да седиш като девица. Пък то оня ден нали беше празник — Трифон зарезан. Е, събрахме се бандата в квартирата на Джоката, само момчета, накупихме вино и ракия и като се започна… Хапчета тоя път нямаше, за да не сме обиждали светеца. Отначалото уж не исках, уж по малко, но в един момент ми стана гот и отиде! Отрязал съм се като кирка и съм заспал с пакета на пода.
На другия ден главата щеше да ми се пръсне. Джоката ме гледа радостен и ме потупва по рамото сякаш съм новопокръстен: „Браво, Майки, добре дошъл в отбора!“ Нямах сили да му отвърна. Прибрах се, а на учудената мама казах къде съм спал, но и дума не обелих за пиенето. Обещах си, че втори път няма да има и мисля така да бъде. Тати, ти не ме знаеш, но аз съм много упорит. Като кажа нещо — край! Например със свиренето, докато не науча даден пасаж като хората — може да е от най-трудните, не се предавам. И дни да ми отнеме, но ще го направя! Същото е и с хората. Ако реша, че някой ме е предал или че не искам повече да го виждам — това е! Може да ми се къса сърцето, но назад не се връщам. Не съм ли прекалено твърдоглав или честолюбив, как мислиш? Както и да е, но от сега нататък ще пия само безалкохолни.
Споделих намеренията си с Джоката, а той ми се възхищава. „Копеле, ти ако имаш толкова воля и с тоя талант, ще станеш наистина голям музикант! Аз никога!“ Джоката свири на тромбон. Добър е, но с това пиене и с тия хапчета! Впрочем, той май че чете повече отколкото свири. Мързи го. Разказах му за съня и знаеш ли какво обяснение ми даде? „Баща ти, казва, някога в детството ти те е подтискал. Тази Ка е архетип. Тя е олицетворение на великата богиня майка, на раждащата жена. Актът на съвкупление с баща ти е израз на ненавистта ти към него и на подсъзнателното ти желание да го убиеш!“ Чуваш ли! Разбира се, че му скочих, но той се позова на Фройд и Юнг. „Прочети ги и ще ти светне!“
Тогава му разказах всичко: и за Гергина, и за убийството, за това че съм сънувал самото извършване, преди то да се случи, за процеса, че всичко е самата истина. След като ме изслуша, Джоката се позамисли и рече: „Ако не е вярно, поне добре е измислено!“ „Истина е! — не издържах. — Пише го и във вестниците. Провери!“ Той обаче, заключи: „Онирическото е присъщо на модерната култура.“ Иди го разбери! Прекалено умен е за българско хипи, нали? Сега четял на английски няква нова книга, излязла преди година и нещо — „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Джоката знае отлично английски, тъй като четири години е живал с родителите си в Лондон. Баща му бил някакъв дипломат там. Ще трябва и аз да понаваксам с книгите! Как мислиш? Поне да науча какво е това „онирическо“.
21 февруари 1976
Днес се разделихме с Нели. Казах й всичко, нямаше смисъл да я лъжа повече и да се крия с другите момичета като диверсант. Събота е и затова решихме да се разходим до Витоша и да се обясним на спокойствие. Взехме единайската и от Княжево нагоре тръгнахме пеш. Беше особен ден. Навсякъде бе бяло и светло от снега, но в душата ми бе мрачно. Усещах, че ми е мъчно заради това което върша с Нели. Все пак, близо две години движехме заедно, с нея го направих за първи път! Чувствах се тъпо.
Нели, обаче, ме изненада с мъжкото си поведение. По-добре било, че така станало, крайно време било и без това не искала да се чувства като глупачка. Знаела всичко за тайните ми похождения, но ми прощавала, тъй като било неизбежно. Дори ми каза, че нито една жена нямало да може да ме задържи истински. Представяш ли си! Аз настоях да си останем добри приятели и да не храним лоши чувства един към друг. „Разбира се!“, каза тя. „Ти си изключителен, как мога да мисля лошо за теб!“ Аз й отвърнах, че това не е оправдание, ако съм гад да не ми отвърне със същото, но тя само се засмя и ме хвана за ръката. „Хубаво ни беше, нали!“, чух я да казва и едва ли не съжалих, че се разделяме.