Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Разбира се. Тогава щях да издавам вас на Холман и Клоц. Пътуването за продажба на надгробни камъни е скучна работа; трябва да се пооживи.
— Скучна? За вас? Та нали вие всеки път давате по едно артистично представление?
Фукс се усмихва като Гастон Мюнх в градския театър след като1 е играл Карл-Хайнц в „Старият Хайделберг“.
— Правим каквото можем — обяснява той ужасно скромно.
— Говори се, че сте се развили великолепно. Без помагала. Чисто интуитивно! Вярно ли е?
Оскар, който по-рано си служеше с резенчета лук, преди да влезе в къщите на опечалените, твърди сега, че може да се разплаче съвсем непринудено като някой голям актьор. Това, разбира се е огромен напредък. Така няма нужда да влиза разплакан в къщата, както при лучената техника, при която, ако пазарлъкът се проточи по-дълго, сълзите пресъхват, защото не може да употреби лука в присъствието на опечалените; напротив, сега може да влезе със сухи очи и през време на разговора за покойника да плувне в естествени сълзи, което, разбира се, има съвсем друго въздействие. Разликата е както между истинските и изкуствените перли. Оскар твърди, че е толкова убедителен, та дори близките на покойния често го успокоявали и окуражавали.
Георг Крол идва от стаята си. Под носа му дими една хаванска пура с избеляла обвивка; той е въплътеното доволство. Георг пристъпва направо към целта.
— Господин Фукс — казва той, — вярно ли е, че може те да плачете когато си поискате, или това е само долна измамническа пропаганда от страна на нашите конкуренти?
Вместо отговор Оскар го поглежда втренчено.
— Е? — пита Георг. — Какво има? Не се ли чувствате добре?
— Един момент! Трябва най-напред да дойда в настроение.
Оскар затваря очи. Когато отново вдига клепките си, те са вече влажни. Той продължава да гледа втренчено Георг и след известно време в сините му очи се появяват едри сълзи. Още една минута и те се търкалят по бузите му. Оскар изважда носна кърпичка и ги попива.
— Как беше? — пита той и си изважда часовника. — Непълни две минути. По някой път го правя за една минута, ако покойникът си е у дома.
— Великолепно!
Георг налива от коняка, предназначен за клиентите.
— Вие би трябвало да станете актьор, господин Фукс.
— И аз съм мислил за това; но много малко са ролите, в които се изискват мъжки сълзи. Отело, разбира се, но иначе…
— Как го правите? Някакъв трик ли е?
— Въображение — отговаря просто Фукс. — Силно, образно въображение.
— Какво си представяте сега?
Оскар изпива чашата до дъно.
— Откровено казано — вас, господин Крол. Със строшени крака и ръце и цял рояк плъхове, които бавно ви изгризват лицето, докато сте още жив; поради счупените си ръце не можете да се браните от гризачите. Извинете, но за такава бърза представа ми трябва много силен образ.
Георг прекарва ръка по лицето си. То е още на мястото си.
— Представяте ли си подобни неща и за Холман и Клоц, като работите за тях? — питам аз.
Фукс клати глава.
— За тях си представям, че са на сто години, богати, здрави и читави и един деен, като спят, заминават на онзи свят безболезнено, от сърдечен удар. Тогава сълзите ми сами рукват от ярост.
Георг му плаща комисионите за последните две издайничества.
— Неотдавна развих и изкуствена хълцавица — казва Оскар. — Много е ефикасна. Ускорява пазарлъка. Хората се чувствуват виновни, защото мислят, че е последица от съчувствието към скръбта им.
— Господин Фукс, елате при нас! — казвам из поривисто. — Мястото ви е в едно артистично ръководено предприятие, а не при такива долни кожодери.
Оскар Сълзата се усмихва добродушно, клати глава и се сбогува.
— Не мога. Ако не издайнича по малко, няма да бъда нищо друго освен един хленчещ мухльо. Издайничеството ме уравновесява. Разбирате ли?
— Разбираме — казва Георг. — Ние сме смазани от съжаление, но уважаваме личността повече от всичко.
Отбелязвам на един лист адресите за надгробните камъни и го предавам на Хайнрих Крол, който помпи в двора гумите на своя велосипед. Той поглежда презрително бележките. За него, като стар нибелунг, Оскар е жалък негодник, въпреки че, също като стар нибелунг, Хайнрих не без задоволство печели от него.
— Преди нямахме нужда от такова нещо — обяснява той. — Добре че баща ми не е вече между живите.
— Вашият баща, след всичко, което съм чул за този пионер в търговията с надгробни паметници, щеше да бъде извънредно радостен да изиграе такъв номер на своите конкуренти — отвръщам аз. — Той е бил борческа натупа…не като вас в полето на честта, а в окопите на безогледния търговски живот. Впрочем, ще получим ли скоро остатъка от сумата за полирания от всички страни кръст-паметник, който продадохте през април? Двестата хиляди, които още не са постъпили? Знаете ли какво струват сега? Не струват дори един цокъл.