Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
— Луций Юлий — обърна се към консула Цепион, — смятам, че всичко това е смехотворно! Понеже в някакви си два италийски града са станали някакви си два инцидента, ние изведнъж сме се хванали да обсъждаме въвеждането на поголовен данък, готвим се да свикаме петнайсет легиона армия, назначаваме сенатори да закупуват десетки хиляди комплекта военна екипировка, пращаме управители в провинции, които никога не са се смятали за такива… Е, докъде смяташ да стигнем? Още малко и ще обявиш всеобща мобилизация на мъжете под трийсет и пет години!
— Което и ще сторя наистина — отвърна му безцеремонно Цезар. — Все пак не виждам защо толкова си се разтревожил, Квинт Сервилий, ти отдавна си прехвърлил възрастта за военна служба. — Той се замисли и добави: — Поне на години.
— На мен пък ми се струва — взе думата Катул Цезар, — че Квинт Сервилий би могъл — казвам „би могъл“ — да има известно право. Напълно е достатъчно според мен засега да се задоволим с шестте легиона, които имаме, а за останалото да се погрижим, когато му дойде времето, сиреч когато заплахите за масово въстание се превърнат в действителност. Ако ли пък те се окажат само празни думи, тогава просто ще забравим за всякакви изключителни мерки.
— Когато Рим се окаже, че се нуждае от войници, Квинт Лутаций — възрази му веднага Скавър, — те ще трябва не просто да излязат на полето, но и да могат да се бият! За това е нужна предварителна подготовка. — И за да подкрепи думите си, се обърна към човек вдясно от себе си. — Гай Марий, колко време е нужно на един новобранец да стане добър войник?
— За да бъде пуснат в сражение, трябват сто дни. Но това не значи, че е станал добър войник, Марк Емилий. Едва като оцелее след първото сражение, би могъл да се смята за такъв — каза Марий.
— А не би ли могло подготовката да отнеме по-малко от сто дни?
— Може, но само ако новобранците са хора на място, а центурионите им — над средното равнище.
— Тогава ще е добре отсега да се поразтърсим за центуриони над средното равнище — заключи Скавър.
— Предлагам все пак да се върнем на въпроса, който обсъждахме — настоя Луций Цезар. — Доколкото си спомням, говорех за това, как по принцип снабдяването на войската спада към задълженията на префектус фабрум. Предложих по изключение въпросният префект да бъде избран измежду висшите сенатори. За целта ще е добре да направим списък от няколко подходящи кандидати, а после чрез избори да посочим най-достойния според нас. Избраникът ще може сам да определи кои други сенатори да му помагат. Предлагам в списъка на кандидатите да се включат единствено колеги, които по една или друга причина не могат да ходят на война. Дали ще чуя имена?
И така задачата получи синът на някогашния висш легат в армията на Гай Касий, който заедно с началника си бе загинал в германската засада пред Бурдигала — Луций Калпурний Пизон Цезонин. Жертва на онази необяснима болест, която се нахвърляше върху децата през летните горещини, Пизон куцаше лошо с левия си крак и по тази причина никога не бе ходил войник. Женен за дъщерята на живеещия в изгнание Публий Рутилий Руф, той бе интелигентен човек, който доста беше изпитал покрай преждевременната смърт на баща си — особено в парично отношение. Щом се разбра, че му предстои да купува бойно снаряжение в огромни количества и че сам ще назначава помощниците си, очите му заблестяха от радост. Ако не успееше да се възползва от случая хем да изпълни дълга си пред родината, хем да напълни собствената си кесия, значи наистина заслужаваше да умре в неизвестност… Но Пизон тихичко си се подхилкваше и знаеше, че няма такава опасност.
— Сега остава да решим кой да поеме командването — мина на следващата тема Луций Цезар; започваше да се уморява да говори, но твърдо възнамеряваше до края на заседанието да е свършил с всички по-важни въпроси.
— Как ще е най-добре да организираме войската си? — попита той сенаторите.
По принцип въпросът трябваше да е насочен лично към Гай Марий, но Луций Цезар нито беше сред почитателите на великия пълководец, нито смяташе, че на тази възраст и след този мозъчен удар той щеше да се покаже на някогашната си висота. Освен това Марий бе взел пръв думата и повече нямаше какво да каже. Затова погледът на консула се местеше от лице на лице и се чудеше кой от всички присъстващи може да му е от помощ. И понеже най-важното беше да му отговори друг, а не Марий, веднага повтори въпроса си: