Мъжът, момчето [1999 г.]

— Какво им е на старите песни? В тях поне никой не смята, че е много умно да бъдеш едновременно и пачавра, и влюбена.

— Ти, Хари, си влюбен в любовта. Влюбен си в представата за любовта. Сид е страхотно момиче, но се откроява само с едно — че не можеш да я имаш. Ето какво всъщност ти е завъртяло главата.

Не беше вярно. Беше ми мъчно за Сид. Беше ми мъчно най-вече защото докато заспивахме, тя ме прегръщаше. Стане ли време за сън, повечето хора си обръщат гръб. Сид обаче не го правеше. Гушеше се, притискаше се до мен, опитваше се да ни направи една плът. Звучи смешно, знам, това е мечта, която не може да се сбъдне. Но благодарение на Сид аз можех да си мечтая на воля за това. Беше ми направо непоносимо, като си помислех, че никога вече няма да спим така.

— Сид беше различна — казах аз.

— Огледай се — прикани Еймън и се опита да ми напълни чашата. Аз я затиснах с длан. Не съм много-много по пиенето, а и главата вече ми се беше замаяла. — Какво има ей там? Колко момичета, към стотина, а?

Огледах се. В покрайнините на залата имаше момичета в балетни пачки, които чакаха с подносите и факлите, десетки момичета, които кръстосваха напред-назад из плитчините на клуба. Други десетки се поклащаха в такт с музиката пред бизнесмени, които ги зяпаха като невидели и хихикаха с малката си компания, а после седяха смирени, направо преизпълнени с благоговение, ако някой от тях си купеше танц.

Помислих си: колко лесно е да ни подпалиш фитила. Направо не си представях някоя жена да се разтапя при вида на мъжки задник, като междувременно се бръква в портфейла.

Докато наблюдавах лицата на мъжете, прехласнати по съвършената женска плът — плът, още по-прелестна благодарение на младостта и спортуването, плът, тук-там поразкрасена от ръката на хирурга, — не ми беше трудно да повярвам, че да си мъж, означава да си окован с вериги за лудия на селото.

— Едно… две… три… — започна да брои Еймън и отново изпи на един дъх шампанското — осем… девет… десет…

— Точно така — съгласих се аз. — Към стотина момичета.

— Всички те, Хари, са различни. Толкова много различни момичета, че дори не мога да ги преброя. Светът е пълен с различни момичета.

— Няма друга като Сид — знаех си аз своето.

— Дрън-дрън — възкликна Еймън. — Това, Хари, са бабини деветини. — Изпи до дъно чашата, опита се да я напълни отново и доста изненадан, установи, че бутилката е празна. Поръча втора и ме прегърна през раменете. — Харесва ти, Хари. Харесва ти да страдаш. Защото да страдаш е много по-лесно, отколкото да живееш с жена.

— Ти си пиян.

— Може и да съм пиян, Хари, но познавам жените. Ти познаваш телевизията — Бог да те поживи за това, неведнъж и дваж си ми спасявал дебелата кожа, — аз пък познавам жените. И знам, че щеше да си на друго мнение за Сид, ако бяхте поживели заедно седем години. Винаги става така.

— Невинаги.

— Винаги, винаги — натърти той. — В старите песни не ти обясняват това. В старите песни ти говорят за намерената любов и за изгубената любов. За героичната, вечната, сладката и горчивата любов. Но не споменават нищо за любовта, която е станала скучна и стара. Не пишат песни за това.