![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Добър ден, Сибелиус.
Поразен от изненада, Сибелиус за малко не извика, но Лорн бе по-бърз — хвана главата му с лявата си ръка и му запуши устата с дясната.
— Всичко е наред, Сибелиус. Не съм призрак и не съм дошъл да ви тормозя. Чисто и просто съм жив, но трябваше да ме мислят за мъртъв. Сега може ли да си махна ръката?
Главният архивар кимна и Лорн го пусна.
— Лорн! — възкликна Сибелиус тихо. — Лорн! — повтори той, като отиде да се увери, че вратата на кабинета му е добре затворена. — Лорн!
След пожара в Черната кула той беше от онези, които бдяха над леглото на Лорн, докато той агонизираше, после от онези, които му отдадоха последна почит. Беше носил траур за него.
— Съжалявам, че ви изиграх този лош фарс, приятелю. Но в интерес на истината не аз съм авторът.
Сибелиус трябваше да седне.
Беше видял Лорн мъртъв. Студен. Неподвижен.
— К…? Как?
— Дрога, направена от един валмирски маг алхимик. Изпийте я и ще изглеждате като труп в продължение на три дни. Впрочем съвсем същото усещане имате и когато се събудите…
— Но защо?
— Казах ви: по-добре беше да ме смятат за мъртъв. За моя сигурност. В противен случай онези, които се опитаха да ме убият, щяха да се върнат — рано или късно — и да довършат делото си.
Естествено, Сибелиус разбираше.
Но изумлението му беше толкова голямо, че му беше трудно да мисли, да успокои емоциите си, да направи връзка между всички мисли, които се блъскаха в главата му. Отчасти продължаваше да не вярва и трябваше да се убеждава отново и отново, да си повтаря непрекъснато, че не сънува, че Лорн чисто и просто беше тук, пред него. И че беше жив.
И изведнъж сякаш получи просветление.
С влажни очи и широка усмивка на уста Сибелиус стана и отиде да прегърне горещо Лорн.
— Лорн! Лорн, приятелю! Ако знаете какво щастие е за мен да ви видя отново! Толкова е…
— Ненадейно? — рече Лорн шеговито.
— Да! Ненадейно! Но не се подигравайте. Вие сте знаели. И сте си мислели, че все някой ден ще се върнете. Но ние… Ние…
Сибелиус спря, отдръпна се от Лорн, изведнъж го изгледа подозрително и попита:
— Защото все пак не съм аз единственият, който…?
Лорн се засмя.
— Не, Сибелиус! Не!
— Тогава кой знаеше? Или по-точно: кой знае?
Лорн се замисли.
— Не много хора. Алан и граф Теожен. Нае. Вард. Логан и Йерас.
В този списък липсваха няколко имена, но Лорн не искаше да каже повече.
— Не и Алисия? — учуди се главният архивар. — Нито брат ѝ Еленцио?
— Не. Това, че нищо не знаят, ги пазеше — както тях, така и мен. Това се отнася и за вас.
— Да. Да, разбира се — каза Сибелиус.
Въпреки това обаче той не успяваше да сдържи известно огорчение. Огорчение, че може би е бил преценен като недостоен за доверие. Или по-просто казано, че е бил държан настрана от важна тайна. А сега, когато се съвземаше от чувствата си, най-горделивата част от него смяташе, че е заслужавал да знае. Почувства се истински наранен — в името на приятелството.
Лорн се досети какво мисли архиварят.
— Не аз избрах кой да знае и кой не — каза му той. — Дори не бях в съзнание. Алан и Теожен са решили всичко. Те организираха и направиха всичко. А без тях може би днес щях да съм мъртъв.
— Но вие сте жив, приятелю! — отново се зарадва Сибелиус, като прогони лекото недоволство, появило се у него.
Той беше добър и великодушен мъж.
Но най-вече беше искрен приятел, зарадван истински, че отново вижда своя другар. Главният архивар изпитваше към Лорн близост, сякаш бяха братя по оръжие.
— Но аз продължавам да си мисля — каза той като смръщи вежди. — Вие не ми казахте дали кралицата знае. Знае ли?
— Тя смята, че съм мъртъв и това е много добре. Дори ми се ще да продължи да мисли така колкото се може по-дълго.
Сибелиус се ококори.
— Все пак не мислите, че тя е могла…?
— Аз я унизих в Ангборн. Съмнявам се, че изобщо някога ще ми го прости.
— Но чак пък да нареди да ви убият!
— Има и други заподозрени. И за да може най-добре да се отдели вярното от невярното, ми е необходимо още известно време да остана в сянка. Ето защо дойдох по този начин при вас.
— Значи не възнамерявате да… възкръснете?
— Не.
— Вашето доверие е чест за мен, рицарю. С мен вашата тайна е в безопасност.
— Зная, Сибелиус.
— Мога ли да направя нещо за вас? Искате ли ви подслоня? Моят дом е и ваш.
— Не. Това би означавало да ви изложа на опасност. А може би шпионите на Естеверис ви наблюдават.
— Мислите ли? — разтревожи се Сибелиус.
Лорн се усмихна безразлично.
— Ако научите, че е точно така, много ли ще се изненадате?