![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Лорн се смеси с тълпата от търговци и пътници, които чакаха да влязат в Ориал. Те идваха от всички провинции на Върховното кралство и от други страни. Под топлото слънце и в надигналия се прахоляк хората вървяха бавно и говореха лангрийски, вестфалдски, алгерски, иредийски и дори естурийски или скандски сред крясъци на животни, разправии, заплахи, призивите към ред на войниците, които задържаха тълпата, скърцането на каруците със стока и на ръчните колички. Лорн нарочно беше избрал най-посещаваната и най-задръстената с хора сред портите на столицата. Държеше коня си за юздата, а скандският му меч беше затъкнат на гърба. Лявата му ръка беше увита, все едно е ранена, за да скрие каменния печат, който я бележеше. Лорн беше свалил черните си очила, но понеже беше принуден да пази по-светлото и по-слабо от очите си, го беше скрил под дебела препаска, която го правеше да изглежда като едноок. С черните си коси, дълги до раменете, и загорелия си тен лесно можеше да мине за чуждестранен наемник. За сармец например. Или за валмирски заговорник. Авантюристите и войниците изобилстваха в Ориал и никой — надяваше се Лорн — нямаше да се учуди да види, че идва още един.
И все пак по-добре беше да е предпазлив.
Разбира се, Лорн беше мъртъв и поради това се съмняваше, че някой ще го търси. Но шпионите на министър Естеверис наблюдаваха плътно както Върховното кралство, така и неговата столица. Те бяха навсякъде: на градските порти, в хановете, на тържищата. Разбира се, имаше и доста изявени информатори, на които министърът плащаше заплати. Но най-вече беше публична тайна, че всяко сведение можеше да струва пари и човек нищо не губеше, ако съобщеше за подозрителни движения или за пристигането на нов съсед. Това можеше дори да донесе голяма печалба, само да знаеш към кого да се обърнеш, а сведението да се окаже полезно за полицията. Така че беше достатъчно нещо съвсем незначително, по което някой да забележи Лорн, и някой агент на Естеверис — от усърдие или по навик — да реши да се заинтересува от него. Кой можеше да каже какво щеше да излезе от това?
Копиеносци и арбалетчици стояха на пост на влизане и на излизане под двата големи свода на портата на Ейрал. Други стояха вътре, на тротоарите. Те принадлежаха към Пурпурната гвардия, чиито двайсет полка отговаряха за крепостните стени и за улиците на Ориал. Жестоки и подкупни, те на драго сърце злоупотребяваха с властта си, за да се обогатяват, всички ги ненавиждаха, но не от тях Лорн се страхуваше най-много. Боеше се от онези, които не се забелязваха лесно. Онези, които дебнеха отдалеч или изглеждаха заети с нещо друго. Онези, за които не можеше да се оглеждаш, без да привлечеш вниманието им и веднага да станеш подозрителен. Онези, които — може би — също като него се бяха смесили с пътниците.
След като тъпка на едно място под свода — на горещината и в полумрака, — Лорн се намери на открито със задоволство, което внимаваше да не му проличи. Спря за миг, направи се, че се колебае накъде да поеме, после — като се надяваше, че не го следят — тръгна по една улица, по която имаше само ханове и конюшни. Знаеше, че не се е измъкнал. Първо, защото може би го бяха забелязали — в такъв случай този, който го дебнеше, щеше да изчака да се отдалечи, за да започне дискретно да разпитва за него, когато най-малкото очаква. А освен това, защото се намираше в „свободен квартал“, където предпазливостта беше особено препоръчителна.
В Ориал свободните квартали не заслужаваха името си. Разположени до портите или до търговското пристанище, те бяха свободни само доколкото пътниците имаха правото да престоят в тях няколко дни без да представят паспорт. На другите места всеки беше длъжен да обяви самоличността си пред хазяите или ханджиите, които бяха длъжни да водят точен регистър на разположение на властите. Така че свободните квартали приютяваха чужденците, авантюристите, пътуващите търговци. Бяха квартали и на всякакви видове търговии и контрабанда, където можеше да се купи всичко, стига да има цена. Но тъй като гъмжаха от доносници, в крайна сметка се оказваха най-наблюдаваните квартали на столицата. Естеверис знаеше всичко, което ставаше там, всичко, което се даваше под наем и се продаваше. Слуховете твърдяха също, че от посредник на посредник министърът получава своя дял от всяка печалба. Главорезите от Пурпурната гвардия също не се лишаваха.