Върховното кралство [Наследникът]

Кралица Селиан задържа Естеверис в края на един Съвет, докато министрите и секретарите се оттегляха. Когато вратите се затвориха, кралицата стана и — сигурна, че Естеверис я следва — излезе на голям балкон, пазен от двама алебардчици в ливреи, застанали до стената. Отиде до балюстрадата, затвори очи и се наслади на ласките на слънцето върху лицето си. Останал назад, Естеверис чакаше, заел поза, изразяваща почитание и скромност. Ако не бяха пръстите му, отрупани с пръстени и скъпоценни камъни и прекомерния лукс на бродираната му роба, всичко в него напомняше духовника, какъвто беше, преди да стане министър.

Най-накрая кралицата се обърна с лице към своя Пръв министър.

— Вчера говорих с принц Алдеран — оповести тя.

Естеверис чакаше.

Благодарение на свой шпионин той вече знаеше всичко за разговора, който кралицата и синът ѝ бяха провели предишния ден. Но тъй като на кралицата ѝ харесваше да разкаже…

— Отказа да напусне командването на черните гвардейци — обясни тя.

— Не успяхте ли да го накарате да чуе гласа на разума?

— Не. Така че реших да разпусна Ониксовата гвардия. Зная, че тя е под властта единствено на Върховния крал. Но вие ще намерите начин да уредите това, нали? Може би с някой от онези декрети, чиято тайна познавате?

Естеверис се поклони.

— Разбира се, господарке.

Но не каза нищо повече, което беше достатъчно кралицата да застане нащрек.

— Не го ли одобрявате?

— Господарке, ако решението ви е взето…

— Искам да чуя мнението ви.

Министърът се поколеба само няколко секунди.

— Не поемате ли риска да си навлечете гнева на принца?

— Няма да продължи дълго. Познавам сина си.

— Несъмнено. Все пак привързаността на принц Алдеран към Ониксовата гвардия е голяма. За него тя е средството да отдаде почит на рицаря Лорн.

При името на Лорн кралицата се напрегна. Мразеше да го споменават в нейно присъствие, особено за да ѝ припомнят влиянието, което той упражняваше върху сина ѝ.