Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Тя е моя, тук, сега и завинаги.
След текста има две кръстосани вдлъбнати чертички. Кръст. Заплаха за смърт…
— Мамка му! — чува се гласът на Серенак. — Някой е размахвал тази кутия над канала преди по-малко от десет дни! Може би дори същия ден, в който е убит Морвал!
После изтрива с ръка потта, която се стича по челото му, и продължава:
— Силвио, намери ми веднага графолог, за да сравни написаното тук с почерка на всички рогоносци в селото. И сложи Жак Дюпен начело на списъка!
Серенак поглежда часовника си. Часът е единадесет и половина.
— Да е свършено, преди да мръкне!
Гледа дълго перачницата насреща. После се отпуска, напрегнатото му изражение изчезва и той се усмихва от сърце на четиримата мъже до себе си.
— Добра работа, момчета! Приключваме набързо с ровенето в реката и освобождаваме терена. Мисля, че хванахме най-голямата риба.
После вдига приветствено палец към полицай Мори.
— Ама каква идея ти хрумна, а, Людо? Да претърсим реката. Момчета, имаме доказателство. Най-сетне!
Мори не издържа. Усмихва се като дете, на което са поставили червена точка. А Силвио Бенавидиш, по навик, е скептичен към прибързания ентусиазъм. За шефа му думата „тя“ в посланието Тя е моя, тук, сега и завинаги не може да означава друга жена освен една, а заплахата непременно е написана от някой ревнив съпруг… за предпочитане — Жак Дюпен. Само че, мисли си Силвио, думата „тя“ от посланието би могла да означава какво ли не. Не непременно жена. Тя е моя би могло също така да означава дете, единадесетгодишно дете или пък някакъв предмет от женски род. Някаква картина, например.
Полицаите продължават механично претърсването на реката с все по-малък интерес. Вече вадят само боклуци. Доста оскъдни. Слънцето неусетно се обръща и сянката от кулата на мелницата обгръща местопрестъплението, а полицаите бавно го напускат. Преди да си тръгне, Силвио Бенавидиш вдига много пъти поглед към кулата. Би се заклел, че е видял най-горе, на четвъртия етаж, как едното перде се движи. В следващия момент обаче забравя за това. Има толкова други неща, за които да мисли…
48
— КЛОД МОНЕ ИМА ЛИ НАСЛЕДНИЦИ? Искам да кажа — живи?
Въпросът на комисар Лорантен изненадва Ашил Гийотен.
Лорантен от самото начало го кара без заобикалки. Обадил се по телефона в Музея на изобразителното изкуство в Руан и поискал да разговаря с най-добрия специалист по Клод Моне. Накратко — с Ашил Гийотен! Секретарката го намерила по спешност на мобилния му телефон. Докато бил в разгара на разгорещено събрание с организационния комитет на предстоящото събитие „Импресионистична Нормандия“. Събранието вече се точело безкрайно, така че той излязъл с известно удоволствие в коридора.
— Дали Клод Моне е имал наследници… Е, добре, господин комисар, малко е трудно да се каже…
— Как така „трудно“? В какъв смисъл?
— Ами, добре, ще се постарая да бъда максимално ясен… Клод Моне е имал двама сина от Камий Донсийо, първата си съпруга: Жан и Мишел. Жан се жени за Бланш, дъщерята на втората му съпруга от първия й брак. Жан умира през хиляда деветстотин и четиринайсета година, а Бланш — през хиляда деветстотин четирийсет и седма. Двойката не е имала деца. Мишел Моне умира през хиляда деветстотин шейсет и шеста година. Той е последният наследник на Клод Моне. Няколко години преди смъртта си Мишел Моне прави свой единствен наследник музея „Мармотан“, с други думи — Академията по изобразително изкуство.
И до днес музеят приютява колекцията „Моне и приятели“ или повече от сто и двадесет картини. Най-значимата колекция на…
— Значи няма повече наследници — прекъсва го Лорантен. — Потомството на Клод Моне угасва в рамките на едно-единствено поколение.
— Е, не съвсем — уточнява Гийотен, като почти ликува.
Лорантен кашля в слушалката.
Гийотен прави кратка пауза и предизвиква напрегнато мълчание между двамата.
— Мишел Моне е имал извънбрачна дъщеря от любовницата си Габриел Бонавантюр, очарователна жена, работеща като манекен. Мишел Моне узаконява връзката им, като се жени за нея в Париж през хиляда деветстотин трийсет и първа година, след смъртта на баща си.
Комисар Лорантен избухва в слушалката: