Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Е, поне за този сламен ковчег не може да се каже, че съм го сънувала…
— Или — уточнява Пол, — като че ли някой е лежал тук за няколко минути. Как да направиш разлика?
Накрая Фанет и Пол откриват житни класове, по които има цветни петна — някои са червени. Може би кръв, не са сигурни. Как да различат капка кръв от капка червена боя? Има и парчета от смачкани туби с бои. Само че това не доказва нищо, абсолютно нищо. Освен, че някой често е рисувал тук… Само че това Фанет вече го знае.
Не съм луда.
— Кой друг е виждал твоя художник? — пита Пол.
— Не знам. Венсан?
— Освен Венсан. Някой възрастен?
Фанет гледа към мелницата.
— Не знам дали го е виждал някой възрастен. Може би магьосницата от мелницата… От горе, от високо, сигурно вижда всичко!
— Да вървим там!
Дай ми ръка, Пол. Дай ми ръка!
50
НЯМА КАК ДА ГИ ИЗПУСНА. Виждам ги тези хлапета. Приближават се. Минават по моста над потока и хвърлят само бегъл поглед към бреговете. Точно към мястото, където ченгетата намериха покритата с пясък кутия за бои.
Вече няма кьораво ченге, нито жълти ленти, няма го и онзи тип с очилата и фуниите. Там са само каналът на река Епт, тополите, житата. Сякаш нищо не се е случило, сякаш на природата й е все едно.
А тези две хлапета не се съмняват в нищо, не се страхуват, просто приближават. Невинни душици. Само ако знаеха на каква опасност се излагат, милите смелчаци. Приближете се, приближете се, деца, не се бойте, влезте при магьосницата… Като в детска приказка, като в „Снежанка и седемте джуджета“. Не се страхувайте от магьосницата. Приближете се, деца… Внимавайте все пак, въпреки че моята ябълка не е отровна. Отровни са черешите.
Въпрос на вкус…
Отдалечавам се от прозореца. Видях достатъчно. Отвън не може да ме забележи никой. Никой не знае тук ли съм, или не. Нито пък дали мелницата ми е пуста, или в нея живее някой. Няма никаква светлина, която да ме издаде. Тъмнината не ме притеснява, точно обратното.
Обръщам се към моите „Лилии в черно“. По това време на деня, в мрака, обичам да ги гледам. Когато в стаята се стъмни, водата от картината сякаш почти изчезва, а редките отблясъци на повърхността на езерото се заличават. Виждат се единствено жълтите тичинки на лилиите, които приличат на изгубени звезди в далечна галактика.
51
— КАЗВАМ ТИ, ЧЕ НЯМА НИКОЙ — казва Фанет. Момиченцето наблюдава внимателно двора на мелницата. Проядените й от червеи перки се мокрят в потока. Върху каменната ограда на кладенеца има ръждясала кофа, обрасла с мъх. Грамадната сянка на черешовото дърво витае над почти целия двор.
Пол настоява:
— Ами, да видим…
Чука на тежката дървена врата. И той на свой ред спира поглед върху сенките, които танцуват по голата земя на двора. Като че ли предметите, стените, камъните са били оставени там, на слънце, да съхнат за вечността.
— Права си, направо тръпки ме побиват от тази мелница — казва Пол.
— Всъщност не е така — отговаря Фанет. — Струва ми се, че след години щеше да ми хареса да живея на такова място. Сигурно е хубаво да живееш в къща, която изобщо не прилича на другите.
Сигурно понякога Пол ме намира за странна.
Пол обикаля мелницата и се опитва да погледне вътре през един прозорец на първия етаж. Вдига очи към кулата, а после се обръща към Фанет и несръчно криви уста, сгърчва пръсти и ги извива надолу, все едно че има дълги нокти.
— Сигурен съм, че тук живее вещи-и-и-ца, Фааанет… Тя мра-а-а-зи живописта и ще ни…
— Не казвай това!
Пол се страхува. Виждам това. Прави се на храбър, но го е шубе!
Изведнъж от другата страна на мелницата се чува вой на куче.
— По дяволите! Да се махаме оттук!
Пол сграбчва ръката на Фанет, но тя избухва в смях.
— Глупак! Ами че това е Нептун! Той винаги спи под сянката на дървото.
Фанет има право. След няколко секунди Нептун се приближава към децата, джафка още веднъж, а после се отърква в краката на момиченцето. То се навежда към немската овчарка.
— Нептун, ти познаваше добре Джеймс. Вчера го видя на полето. Ти го намери. Ти го подуши. Къде е сега?
Поне ти, Нептун, знаеш, че не съм луда!
Нептун сяда на задните си лапи. Дълго гледа Фанет. Погледът му за миг проследява една пеперуда, а после се завлича под сянката на черешовото дърво като уморен гущер. Фанет го следи с очи. Изумена вижда, че Пол се е покатерил на дървото.