Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
След тази вечер — когато Джеймс Рийд потъна в мрака завинаги, без да възрази нито веднъж, и това я обезпокои повече от всичко друго — Мери се премести при семейство Рийд, за да им помага. Съчувстваше на Маргарет — вече двойно вдовица — и се радваше, че може да бъде полезна с нещо.
Двайсет и шеста глава
Джеймс Рийд беше стигнал чак до конюшнята, за да вземе коня си, преди да си даде сметка, че е забравил новата си шапка. Докато крачеше обратно към кабинета, си представяше шапката на закачалката на стената: с широка периферия като на квакер, изработена от черен филц, с тънка лента от обикновена кафява кожа. Можеше да изчака до следващия ден и да язди до къщата си с гола глава — след като остави старата си шапка, прогнила от пот, в ателието на шапкаря — но го разтревожи повече моментната проява на разсеяност. Не беше свикнал да забравя нищо. Не беше свикнал и да язди през града без шапка, и когато си го помисли, притеснено попи чело с носната си кърпа — веднъж, а после още два пъти.
Но когато отвори със замах вратата на кабинета си, с изненада откри вътре новия младши чиновник Едуард Макгий, който седеше зад собственото му писалище, отворил пред себе си счетоводна книга. Макгий вдигна поглед към него.
Ако някой трябваше да се стресне, това беше той, но вместо това Рийд се почувства така, все едно са го хванали на място, където не бива да бъде.
Вълнистата коса на Макгий беше бледозлатиста, а очите му бяха тъмни и необичайно красиви. И в онзи миг не изглеждаха гузни, а сякаш знаеха нещо повече, така че младежът изглеждаше по-възрастен от годините си. Имаше същия дълъг, остър нос, изваяни скули и ясно очертана челюст като младите ирландски благородници, които Рийд беше виждал отдалеч като дете.
— Макгий, нали така беше? — рече Рийд, като затвори вратата зад гърба си. — Ти дойде на мястото на Сайлъс Пенипекър.
Макгий приглади косата си с ръка.
Рийд неловко се прокашля, преди да продължи:
— Струва ми се, че си сбъркал моето писалище със своето.
По лицето на Макгий се плъзна младежка усмивка, която сякаш го освети отвътре. После той бързо се поправи и отново погледна Рийд съучастнически, все едно двамата споделяха някаква тайна.
— Моля за извинение, сър. Но не е това, което изглежда — мистър Фицуилямс ме изпрати да я донеса. И ми каза точно къде стои. Не съм пипал нищо друго на писалището, сър.
— А Фицуилямс ли ти каза да я отвориш? — попита Рийд, като кимна строго към счетоводната книга.
Макгий не отклони поглед.
— Исках да се убедя, че съм взел правилната. Понякога човек може да се обърка в сметките.
Младежът беше непоправим — и със сигурност лъжеше.
Рийд изпита болезнена тревога, когато Макгий се изправи от неговия стол — поразен от високия му ръст и от начина, по който се опъваше ризата по мускулите на гърдите му. В него имаше някаква енергия — нещо, което Рийд не можеше да определи съвсем точно — и му се прииска да протегне ръка и да го докосне.
Рийд не помръдна от мястото си, в очакване на този миг.
Но вместо това Макгий си взе сакото и се отправи към вратата.
По някаква неопределима причина Рийд не беше готов да го освободи. Той остана на мястото си, така че Магкий не можеше да излезе.
— Защо не седнеш да пиеш едно уиски с мен, мистър Макгий? Може би ще мога да ти обясня тези сметки, които не разбираш.
Макгий не се отказа от своя блъф — ако изобщо беше такъв. Вместо това прие поканата и се настани удобно, докато Рийд наливаше две щедри дози уиски от бутилката, която държеше в чекмедже на писалището си. Двамата седнаха един срещу друг на столовете до прозореца, където светлината на залязващото слънце падаше в скута на Макгий и докосваше челюстта му, все едно искаше да я погали. На лицето му сякаш непрестанно грееше широка усмивка, дори когато говореше сериозно, и Рийд често се улавяше, че не чува какво точно му казва по-младият мъж, докато се взира в устата му.
Макгий изказа благодарност за това назначение — работа за истински мъже, както се изрази — след като беше прекъснал чиракуването си при някакъв актьор. Историята отначало се стори преувеличена на Рийд — а може би дори измислена — но когато научи повече за детството на Макгий в Ню Йорк, за студеното и безжалостно отношение на баща му и за това, че беше изгубил и двамата си родители от болест, той започна да омеква към младежа. Нямаше съмнение, че в миналото на Макгий има нещо тъмно — някаква тайна, за която не казваше на Рийд. Но той не настоя да я научи. Не го интересуваха подробностите, а само начинът, по който го гледаше младежът — като източник на светлина сред целия мрак наоколо. Като че не беше възможно.