Глад

Двайсет и седма глава

Отначало, когато видя ездача в далечината, Мери Грейвс го помисли за някаква удължена сянка. Предишния ден бяха напуснали сухите предели на Големия басейн; през последните сто мили от пътуването непрекъснато се изкачваха и когато достигнаха до хребета, съзряха в краката си долина с горски цветя и дива трева, благоуханна и бледозелена, и при вида ѝ Мери едва не се разплака. Имаше борови дървета, които да нацепят за огъня. И река: плитка, но широка, с искрящи отблясъци.

Мери видя как сянката се удължи и се материализира на хоризонта: беше кон, червеникавокафяв, като кобилата на Чарлс Стентън.

Баща ѝ, който крачеше зад воловете с пръчка в ръка, вдигна глава и заслони очите си с ръка.

— Върна се — рече той.

Стентън беше довел със себе си двама млади индианци, които се казваха Салвадор и Луис. Хората от семействата Мърфи, Грейвс, Рийд и Фостър го обградиха; останалите бяха заминали напред. Децата дотичаха, когато чуха радостните възгласи, с които го посрещнаха пътниците, докато развързваше своя товар — звуци, които отдавна не бяха чувани сред кервана. Стентън отвръщаше с усмивка на всички, като се опитваше да ги успокои, когато се протягаха към провизиите.

При все това Мери, която беше започнала да мечтае за завръщането му и да мисли за него не като за някаква мистична фигура или за спасител, а по-скоро като за опора — човек, може би единственият, на когото може да се довери; Мери, която толкова много пъти беше вдигала очи към хоризонта и беше зървала някакъв мираж в далечината, и беше усещала как сърцето ѝ подскача в гърдите, защото това може би е той — сега откри, че е твърде свенлива, за да го доближи, и остана по-назад.

— Всички почти умират от глад — рече направо Бил Фостър, един от зетьовете на Лавина.

Но това сигурно се разбираше от пръв поглед. Мери го погледна така, както сигурно го виждаше Стентън: приличаше на плашило, облечено в дрехи, твърде големи за него; ризата му се издуваше на кръста и на ръцете, от които бяха останали само кожа и кости, а панталоните му бяха стегнати с парче въже, за да не падат.

— Вече се срещнах със семейство Брийн и семейство Еди напред по пътя — отвърна Стентън. — Те ми казаха колко е зле. Но аз нося достатъчно, за да ни стигне за известно време.

— Надявам се, че си донесъл бекон — рече малкото братче на Мери, като дотича при него. — От цели седмици не сме яли бекон.

Колко изпито беше личицето му. Франклин беше само на пет години, но приличаше на мъничък старец.

— Трябва да си устроим голямо празненство по този случай, както направихме на кръстопътя — предложи Вирджиния Рийд.