Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Ще говориш ли с мен, мистър Стентън? — попита го тя.
Гласът ѝ прозвуча пискливо и притеснено в собствените ѝ уши.
Той само кимна.
Двамата закрачиха един до друг и Мери се почувства така, сякаш всеки момент ще изгори. Беше завладяна едновременно от облекчение и от ужас. Беше се молила за завръщането му, за нов шанс да поправи нещата между тях, но сега, когато той наистина беше тук, не знаеше какво да му каже.
— Боях се… — започна тя и спря, зашеметена от чувствата си. — Боях се, че никога повече няма да те видя.
— Може би така щеше да е най-добре — отвърна той тихо и сурово.
Тя се олюля, все едно я бяха зашлевили в лицето.
— Наистина ли ме мразиш толкова много?
— Мери — рече той и гласът му омекна.
— Не виждам как може да е така — продължи да настоява тя, за да се защити. — Ти почти не си ми дал възможност да ти се докажа. Дори не сме разговаряли, откакто…
— Няма нужда да се доказваш — нито на мен, нито на някой друг. И не те мразя, Мери. Ни най-малко.
При тези думи на лицето му изгря широка усмивка, макар че той се опита да я скрие.
Сякаш сънуваше — може би гладът и изтощението най-сетне я бяха покорили напълно, защото дори не можеше да разбере думите му.
— Тогава, ако не ме мразиш, защо ме отбягваш? — настоя да узнае тя. — Защо казваш, че щеше да бъде по-добре никога повече да не ме видиш? Боя се, че не те разбирам, мистър Стентън, или ти сам не разбираш себе си.
— По-вероятно е второто — отвърна той и усмивката му се изкриви от съжаление. — Работата е там, че аз изобщо не те мразя, но се боя, че много те харесвам. И точно това ме кара да страня от теб, ако искаш да знаеш. Но не мога да те оставя да си мислиш лоши неща за мен.
— Аз да мисля лоши неща за теб? — рече тя.
Беше неин ред да се усмихне.
— Не съм мислила за нищо друго освен за теб, но нито една от тези мисли не беше лоша.
Мери остана толкова шокирана от собствената си дързост, че се изкушаваше да вдигне ръка към устата си, за да попречи на изненадания си смях да се излее оттам.
Но той я изпревари — и неговият смях беше като водата, която се плъзгаше по камъните в потока, бърз, свободен и чист. Искаше ѝ се да се потопи в този смях и да плува, да се къпе и да се смее, да го изпие и да се пречисти с него.
— Е, това е истинско облекчение — рече той.
Но в действителност тя беше онази, която си отдъхна — и главата ѝ едва не се завъртя от това усещане.
То я порази. Колко лесно дойде отговорът, че именно той — Чарлс Стентън, който беше заемал толкова голяма част от мислите ѝ, още преди да си даде сметка за това — беше човекът за нея. Мъжът на живота ѝ. В този миг тя го осъзна, внезапно и окончателно, все едно беше писано — все едно целият ѝ живот я беше водил към този момент, от самото начало: тя, Мери Грейвс — сериозната, неизменно практична, винаги търпелива Мери Грейвс — беше лудо, безумно, щастливо влюбена в Чарлс Стентън.
И точно защото беше толкова сигурна, тя чувстваше, че истината трябва да излезе наяве. Трябваше да му каже. Скоро. Много скоро. Но не сега. Все още не.
Все пак, откакто се бяха запознали, двамата бяха прекарали почти толкова време разделени един от друг, колкото и заедно. Щеше да изчака поне до момента, в който второто надделееше над първото, преди да даде израз на всичките си чувства. Струваше ѝ се, че така трябва — а тя искаше да направи всичко както трябва, повече от всякога.
Докато вървяха край потока, без да бързат, а слънцето на късния следобед галеше раменете им, тя се зае да му разкаже за всичко, което се беше случило в кервана, откакто беше заминал — за смъртта на Снайдър и за прокуждането на Рийд. Това беше тежък удар за Стентън — той бе започнал да се доверява на Рийд и си признаваше, че се бои от непостоянството на тълпата.
Тя му разказа и за другите: за възрастния белгиец Хардкуп, който се беше разболял и го бяха изоставили, а след това Джейкъб Уолфингър бе тръгнал обратно, за да го вземе, и сам той не се беше върнал. Разказа му как тихият плач на Дорис Уолфингър продължи много нощи след това, все едно бе разбрала постепенно, на вълни, че съпругът ѝ никога няма да се върне.
— Не знам какво да мисля за всичко, което се случи с нас — рече искрено Мери.
Чувстваше се още по-объркана отпреди, защото цялото тегло на изминалите събития отведнъж се беше струпало обратно върху нея.