Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— … трябва да ви кажа нещо за него. Той не е такъв, какъвто си мислите.
Рийд остана без дъх в дробовете си. Дори след като Снайдър го нападна под тополите, дори след жаждата за кръв, която долови в мускулите на Снайдър, след гнева му, след кръвта по носната кърпа на Рийд — дори след всичко това той все още си мислеше, че няма да посмее да изпълни заканите си…
— Какво искаш да кажеш? — попита го Брийн.
Рийд прочете по лицето на Снайдър какво удоволствие му доставяше вниманието на тълпата, която мигновено притихна в очакване на следващите му думи: същото наслаждение, което изпитваше винаги да мачка и да унищожава, и да оставя отворени рани след себе си.
Рийд не даде на Снайдър шанс да отговори. Не можеше да си го позволи. В противен случай щеше да увисне на някое дърво, преди да се стъмни.
Той се хвърли върху Снайдър и го събори на земята. За миг останаха притиснати един до друг, лице в лице. Ръцете на Снайдър, които го сграбчиха за китките, му бяха познати; дъхът в лицето му му носеше интимен спомен. Рийд не виждаше какво правят другите, но чуваше стреснатото им мърморене, внезапното им ахване. Очакваше някой да ги разтърве, но никой не се намеси. Никой не го спря.
Удареното място на лицето му пулсираше; главата го болеше толкова силно, все едно всеки момент щеше да се пръсне.
Секундите отминаваха като часове. Снайдър го беше сграбчил за гърлото, но Рийд не пускаше яката му. Накрая Снайдър отпусна хватката си, но само за да посегне към колана си, където държеше ловджийския си нож, затъкнат в канията. Рийд го беше виждал десетки пъти да си играе с него. Снайдър възнамеряваше да го убие; Рийд вече не се съмняваше в това.
„Педал. Педал. Ами жена ти?“
Рийд очакваше всеки миг да усети как ножът се забива в тялото му, между ребрата. Но в следващия вече го държеше в собствената си ръка.
И го заби до дръжката в гърдите на Джон Снайдър.
За част от секундата Рийд беше залят от облекчение, сякаш в крайна сметка не беше искал нищо друго освен това. Дробовете му сладостно се изпълниха с въздух в същото време, в което тялото на Снайдър омекна върху него, като изпусна продължителна суха въздишка, наподобяваща повей на вятъра над равнините. Сетне Рийд вече не чувстваше нищо, докато гледаше как Джон Снайдър се отмята по гръб, напълно безжизнен, а очите му се отварят към небето, без да го виждат.
Двайсет и пета глава
Мери Грейвс се канеше да си легне, когато чу силни гласове и видя хората, които бързаха покрай техния лагерен огън. Дали не се беше случило нещо ужасно? Първата ѝ мисъл беше за нов пожар, за нападение на индианци или разбойници, които искат да им откраднат последния останал добитък.
Сърцето ѝ заби по-бързо. Тя пое след тълпата и стигна до лагера на семейство Донър. Джордж Донър, седнал до огъня, вдигна глава при внезапната им поява. Луис Кесибърг и Уилям Еди държаха Джеймс Рийд от двете страни. Рийд изглеждаше ужасно. Цялото му тяло неконтролируемо се тресеше. На челото му се беше надигнала огромна цицина, а на челюстта му тъмнееше синина. Едва след това Мери забеляза, че ръцете му са окървавени. Кесибърг блъсна Рийд, за да го накара да падне на колене.
— Беше истинска глупост да последваме този човек. Той ни повлече през планините и през онази пустиня. Аз ви казвах, че не знае какво прави, но вие не искахте да ме чуете! А сега стигна и дотам да убие човек…
Донър най-сетне се изправи.
— Кого?
— Джон Снайдър, водача.
Мери изпита мигновено облекчение: не обичаше Снайдър. Донър също не го обичаше. Никой не го обичаше. Сред хората от кервана имаше някои, които човек със сигурност можеше да убие и да му се размине; Мери беше принудена да си признае, че може би и нейният баща беше един от тях. А по някаква необяснима причина изпитваше съчувствие към Рийд, когото баща ѝ ненавиждаше.
— И какво искате да направя? — попита ги Донър, искрено озадачен.
Той се огледа, сякаш беше изненадан от появата на тълпата.
— Нали си водач на кервана, мамка му? — каза Кесибърг. — Или поне беше.
Кесибърг сякаш се изплю, когато произнесе последната дума. Мери се изненада от това. Преди той беше един от най-верните поддръжници на Донър. Но у Кесибърг нямаше място за лоялност.
— Той току-що уби хладнокръвно човек. Не даде на Снайдър никакъв шанс да се защити. Какво да правим с него?
— Убийството е углавно престъпление — обади се Самюъл Шумейкър, все едно някой имаше нужда да му се напомня.
Хората може би все още се държаха така, сякаш Джордж Донър продължава да ги ръководи, но всички си даваха сметка, че от няколко седмици начело на кервана беше Джеймс Рийд. Той беше свършил грубата, мръсна работа, беше открил път през пустинята и беше изслушвал всичките им скандали и оплаквания. Беше им служил безкористно и беше запазил спокойствие в миговете на паника и тежки загуби — но въпреки всичко това те обсъждаха дали да не го обесят на някое дърво. „Защо Чарлс Стентън не беше тук?“ Тази мисъл се появи сама в главата на Мери, но когато ѝ обърна внимание, нямаше нищо против гърдите ѝ да се стоплят от нея. Стентън щеше да ги вразуми. Нямаше да им позволи да направят нещо лошо на Рийд.