Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Когато му разправих как ме бяха приели в Лорето, той ми каза, че ако бях поискал от монсиньор Караха свободен билет за всички приюти чак до Рим, бих намерил навсякъде същия прием.
— Всички приюти — продължи той — са проклети от Свети Франциск, понеже в тях не приемат монаси — просяци. Впрочем това за нас няма значение, тъй като те се намират на голямо разстояние един от друг. Ние предпочитаме къщите на преданите на нашия орден набожни хора, които срещаме по пътя си.
— Защо не търсите подслон във вашите манастири?
— Не съм толкова глупав. Първо, не биха ме приели, понеже като беглец нямам писмено позволително, а те винаги искат такова. Бих се изложил дори на опасността да бъда затворен, защото монасите са проклети и негодяи. Второ, в нашите манастири не сме така добре настанени, както при нашите благодетели.
— Как? Вие сте беглец? Но защо?
Той ми разказа една пълна с изтъркани лъжи история за своето затворничество и бягство. Този беглец босокрак бе някакъв глупак с палячовски хумор, но считаше своите слушатели за по-големи глупаци, отколкото бе самият той. При всичката си глупост все пак той притежаваше известна доза лукавство. Неговата вяра бе особена: не искаше да бъде набожен и поради това ставаше скандален. За да разсмее своите слушатели, той си позволяваше най-отвратителни забележки. Нямаше никакво чувство към женския пол и за плътски наслади. Това се дължеше само на липсата на темперамент. При това той изискваше да му се възхищават на тази липса като на добродетел за въздържание. Темата за пола му служеше само за да предизвиква смях. Когато беше малко пийнал, отправяше към сътрапезниците си такива неприлични въпроси, че всички се изчервяваха. Негодникът обаче се смееше.
На сто крачки от къщата на благодетеля, когото искаше да почете с посещението си, той отново облече своето тежко расо. При влизане благослови всички и всеки му целуна ръка. Домакинята го помоли да им прочете молитва. Монахът се съгласи и поиска да го отведат в параклиса. Когато му пошушнах незабелязано на ухото:
— Забравихте ли, че сте закусили вече? — той ми отговори грубо:
— Това не ви интересува.
Не се осмелих да му отговоря нищо, присъствувах на молитвата и бях разбира се много „изненадан“, когато забелязах, че той не познава обреда. Той намираше това за смешно, но истински смешното щеше тепърва да стане! Щом завърши, доколкото можа, своята литургия, той седна на изповедническия стол и изповяда цялото семейство. При това му дойде идеята да откаже прошка на дъщерята в семейството, едно възхитително красиво дете на дванадесет или тринадесет години. Направи това открито, смъмри я и я заплаши с ада. Бедното момиче, напълно засрамено, напусна параклиса, обляно в горещи сълзи. Аз го съжалих и в гнева си не можах да се въздържа да не кажа на брат Стефано високо в лицето, че е луд. Изтичах след нея, за да я утеша, но тя бе вече изчезнала и нищо не можеше да я накара да седне заедно с нас на масата. Неговата невероятна постъпка ме разсърди толкова, че имах желанието да го набия. Нарекох го пред всички измамник и долен клеветник. Запитах го защо й е отказал прошката, но той ми затвори устата, като отговори хладнокръвно, че не можел да наруши тайната на изповедта. Аз не седнах на масата, твърдо решил да се отделя от хитреца. Когато си отивахме, наложи се да приема едно паоло за прочетената от него литургия. Трябваше да изпълнявам незавидната служба на негов касиер.
Щом излязохме на шосето, му казах, че искам да се отделя от него, понеже се страхувам да не стигна до каторга, ако продължавам да го придружавам. Между другото го нарекох невеж подлец, а той ми отговори, че не съм нищо друго, освен просяк. За този епитет му ударих силна плесница, на която той отговори с удар на тоягата си. Веднага го обезоръжих, оставих го и продължих към Мачерата. Четвърт час по-късно един файтонджия, отиващ с празна кола за Толентино, ми предложи да ме закара дотам за два паола. Приех. Оттам бих могъл да отида за шест паола до Филиньо, но от злощастно скъперничество отказах това предложение. Чувствувах се добре и мислех, че ще мога да стигна лесно пеша до Валчимара, но пристигнах там чак след петчасов ход и то уморен до смърт. Бях силен и здрав, но един път от пет часа бе достатъчен, за да ме изтощи напълно, тъй като в моето детство никога не бях изминавал нито една миля пеша. Трябва да се обръща голямо внимание на това, младежът да привиква на ходене.
На следната сутрин станах отпочинал с намерение да продължа пътя си. Поисках да платя на гостилничаря и изведнъж ново нещастие. Представете си моето печално положение: спомних си, че бях оставил моята кесия със седем цехини да лежи на масата в кръчмата в Толентино, когато поисках да разменя една цехина, за да платя. Бях безутешен. Най-напред помислих да се върна и да си я поискам, но се отказах от тази мисъл, понеже не знаех дали ще ми я дадат. За съжаление тази кесия съдържаше всичките ми пари, с изключение на няколко медни монети, които държах в джоба. Платих малката си сметка и се упътих опечален към Сервала. Бях едва на един час път от това място, когато при прескачането на един ров си изкълчих крака. Трябваше да седна на междата на пътя с единственото утешение, което вярата предлага на всички притеснени: да моля Бога да накара да мине някой, който би могъл да ми помогне.