Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
А какъв ангел покровител бе този Стефано! По-скоро в тази сила на съдбата би трябвало да открия наказание, а не милост.
Но неговата поява ми бе много приятна, тъй като не се съмнявах нито за миг, че ще ме избави от затрудненията. Дали бе изпратен от небето или от ада, аз чувствувах, че не мога да сторя нищо по-добро от това да се оставя на неговата помощ. Определената му от съдбата задача бе да ме отведе в Рим.
— Който върви бавно, върви сигурно — ми каза монахът, щом останахме сами. Той бе употребил пет дни, за да измине пътя, който аз бях извървял само за един ден. В замяна на това той се чувствуваше отлично и не бе прекарал никакво премеждие. Разправи ми, че когато минавал оттук, му казали, че абатът, който щял да стане секретар на венецианския посланик, лежал болен в странноприемницата, след като бил обран във Валчимара.
— Потърсих ви веднага и понеже вече сте съвършено здрав, ще тръгнем заедно за Рим. За ваша угода ще изминаваме по шест мили дневно. Хайде да забравим всичко и — бързо към Рим!
— Не мога. Загубих кесията си, а трябва да заплатя двадесет паола.
— Ще ви ги набавя в името на Свети Франциск.
Половин час по-късно той се завърна, но с кого? С моя гаден полицай! Последният ми каза, че ако му се бях доверил, той сам би ме задържал на драго сърце при себе си.
— Давам ти — продължи той — четиридесет паола, със задължението да се застъпиш за мен пред твоя посланик. Ако това обаче не ти се удаде, ще трябва да ми ги върнеш обратно в Рим. Трябва, значи, да ми дадеш писмено задължение за тях.
— С удоволствие.
За четвърт час всичко бе уредено, аз получих парите, платих дълговете си и заминах заедно със Стефано.
Бе едва един часът по обяд, когато монахът забеляза една бедна колиба на сто крачки встрани от пътя и ми каза:
— Колефиорито е още много далеч, ще трябва да спрем и да нощуваме тук.
Напразно го уверявах, че в колибата няма да бъдем настанени добре. Накрая трябваше да се подчиня на волята му. В колибата намерихме един изнурен, охтичав старец, който лежеше в мизерно легло, две грозни жени на тридесет до четиридесет години, три голи деца, една крава и един проклет пес, който постоянно лаеше. Картина на пълна нищета! Но монахът бе упорит и вместо сам да им даде милостиня, поиска в името на Свети Франциск вечеря.
— Трябва — каза умиращият на жените — да сварите петела и да извадите от килера шишето, което пазя от двадесет години.
Едва изговорил тези думи, старецът получи толкова силен пристъп на кашлица, щото помислих, че ще умре пред очите ни. Монахът дойде до леглото и му обеща, че Свети Франциск ще го направи отново млад. Изпълнен от съжаление при вида на тази сиромашия, аз поисках да тръгна сам за Колефиорито и там да го дочакам, но жените се възпротивиха и аз останах. Въпреки че вря цели четири часа, петелът можеше да изкърти и най-здравите зъби, а в бутилката, която отворих, имаше оцет. Сега вече, изгубил напълно търпение, взех торбата на монаха и сложих на масата хубава вечеря. При вида на нашата храна лицата на двете жени се проясниха.
Всички ядохме с добър апетит, после те направиха за нас две големи постели от прясна слама. Легнахме на тъмно, тъй като и последната угарка от свещ бе догоряла. Не изминали и пет минути, монахът ми извика, че една от жените е легнала при него. В същия момент усетих другата да ме прегръща. Започнах да я отблъсквам, монахът също се защитаваше, но безсрамните бабички не искаха да ни пуснат. Станах, но кучето се нахвърли върху мен и от страх легнах отново върху сламата. Без да се смущава безсрамницата продължи да ме насърчава към нещо, за което нямах никакво желание. В същото време глъчката, която вдигаше монахът, за да се отърве от своята похитителка, ми се стори толкова смешна, че гневът ми внезапно премина. Глупакът викаше вече Свети Франциск на помощ, тъй като бе разбрал, че на моята не може да разчита. Той ядно проклинаше, удряше напосоки наоколо, кучето лаеше като бясно, старецът кашляше, изобщо настъпи адска врява. Моята бабишкера ме уверяваше, че щяла да си отиде веднага, след като бъда по-любвеобилен с нея. Помислих си: когато фенерът е угасен, разлика между жените няма. Най-сетне Стефано, увит в дебелото си расо, успя да се отърве от милувките на своята фурия, стана напук на кучето и можа да се докопа до дебелата си тояга. Сега той удряше яко наляво и надясно около себе си. Една от жените изпищя.