Оскар за смъртоносна роля [bg]

Решително и гнусливо дръпна ръката си, с леден тон изрече:

— Махни си лапите?!

— Какво злобно и агресивно коте…

Лакътя й пусна, но все така продължи да стои в опасна близост, така, че тежкият му дъх направо я задушаваше.

— Какво искаш, бе?

— Котето е грубо. Котето не ни се радва… — въздъхва Воронцов.

Очите му станаха стъклени.

— Обещах ви, че ще събера мангизите. Какво искате сега? — сухо пита Таня.

— Искаме да поговорим — подсмихна се Воронцов.

„Дори бандитите си имат правила. И обикновено не ги нарушават“ — казваше пастрокът й. А Воронцов сега изобщо не играе по правилата. Обеща, че ще я остави на мира три дни, а сега не си държи на думата. И улицата е пуста, само далеч, на сто метра пред тях шляпа някакво старче, което хич не може да й помогне, коли пък съвсем няма…

— Колян! — вика Воронцов.

„Значи този е Андрей“ — автоматично отбелязва Таня и смекчава резкия си тон:

— Андрей, имах много тежък ден. Не би ли могъл да ме оставиш на мира? Аз събирам парите. Честна дума.

Но Воронцов не я слуша и въобще не я поглежда, а гледа някъде зад гърба й.

— Андрей, моля те… — няма нужда да се преструва, че плаче, сълзите й сами потичат.

Но зад гърба й вече спира някаква кола и от нея изскача вторият Воронцов — Николай, и те с брат си ловко и сръчно — явно с добре отработени движения — я пъхат в колата.

— Помощ! — успява да викне Таня — високо, отчаяно, с последни сили. И старчето, което шляпаше по пустата улица, я чува, обръща се и започва объркано да се оглежда… Само че — какъв смисъл има? Колата вече е набрала скорост, а един от Воронцовите, онзи, който седна отзад до нея — собственически бе сложил ръка на гърдите й…