Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Първият се появи през втората седмица от лятото и Халигом веднага разбра, че това е тъмно и болезнено по природа послание. Спеше вече третия си сън — най-дълбокия, точно преди умът да се издигне към зората — и се намери, че пресича някакво поле пълно с лъщящи и лигави жълти зъби, които тракаха и се движеха под краката му. Въздухът вонеше ужасно, а някъде от небето висяха дебели като въжета късове сурово, подобно на месо вещество, отриваха се в лицето и раменете му и оставяха лепкави следи, които след това започваха да пулсират и да му причиняват болка. Ушите му звъняха — острата, напрегната тишина на болните сънища, която те кара да мислиш, че някой е изопнал до краен предел невидимите нишки на света, а отвъд това долиташе далечен, подигравателен смях. Разбра, че крачи сред устоцвети — онези зловещи месоядни дървета от далечен Зимроел, които веднъж беше виждал изложени като любопитна атракция в павилиона „Киникен“. Но те бяха само няколко разкрача в диаметър, а тези от съня му — с размерите на немалко предградие. Намираше се в зловещата им вътрешност и тичаше колкото му позволяват силите, за да не се подхлъзне надолу към безмилостните им зъби, смилащи всичко.

„Значи така ще бъде — помисли си той, когато за миг се издигна над съня си и се вгледа в него ужасѐн. — Това е първото послание и от сега нататък Кралят на сънищата ще ме измъчва непрекъснато.“

От това човек не можеше да се скрие. Зъбите имаха очи и това бяха очите на Глейм. Халигом пълзеше и се хлъзгаше — плувнал в пот, след това залитна напред и падна сред безмилостните зъби. Те откъснаха дланта му, а когато отново успя да стане, видя, че на китката му е израснала малката, деликатна длан на Глейм, твърде различна от неговата по размери. Отново падна, зъбите го захапаха, пак последва зловещата метаморфоза и пак, и пак… Той тичаше напред ридаещ и стенещ, наполовина Глейм, наполовина Халигом, докато не се отскубна от съня си. Седеше в леглото, разтреперан и плувнал в пот, впил ръце в бедрото на жена си като удавник.

— Недей — промърмори тя. — Боли ме. Какво има? Какво се е случило?

— Сънувах… Кошмар…

— Послание? — попита тя. — Усещам го по миризмата на потта ти. О, Сигмар! Какво е станало?

Той потрепери.

— Сигурно е от яденето. Драконовото месо… Беше твърде сухо, твърде старо…

Той стана олюлявайки се и си наля вино, което го поуспокои. Жена му го погали по трескавото чело и го наложи с мокра кърпа, след това го прегърна, за да се отпусне, но той се страхуваше да заспи отново и лежа буден до сутринта, втренчен в сивия мрак. Кралят на сънищата! Значи ето какво щеше да е наказанието му! Замисли се. Винаги бе смятал, че Кралят на сънищата е басня, с която плашат малките деца, за да са послушни. Да, казваха, че живеел на Сувраел, че титлата се предавала по наследство във фамилията Барджазид, че той и неговите сътрудници всяка нощ се опитвали да доловят угризенията на спящите, да открият душите на недостойните и да ги измъчват, но така ли беше в действителност? Халигом не познаваше никой, който да е имал такова послание. Струваше му се, че веднъж бе получил от Господарката на острова, но не беше сигурен, а и нейните видения бяха много общи, неконкретни, докато за Краля на сънищата се говореше, че бил в състояние да причинява истинска болка. Но беше ли възможно да следи цялата огромна планета с милиардите и жители?