Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Камея
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]». Краткое содержание книги:
— Тук ще бъде първият ни лагер — каза Барджазид.
След края на отклонението, нагоре се издигаше огромен скален масив, наподобяващ естествена стряха. Отдолу имаше голяма пясъчна площадка, скрита в сянката, която очевидно бе използвана за почивка многократно. В основата на скалите Декерет забеляза някакво тъмно петно. Там от земята някак си тайнствено се процеждаше вода — не обилна струя, но все пак добре дошла за зажаднелите пътници в ужасната пустиня. Мястото беше много удобно и явно бяха пътували толкова дълго, за да стигнат дотук, преди да е настъпила най-непоносимата жега.
Скандарката и младият Барджазид извадиха сламеници от флотера и ги проснаха на земята. Приготвиха обяд — сушено месо, малко плодове и възтопла скандарска медовина. След това, без да кажат дума, скандарката, врунът и Барджазид — баща и син — се наместиха върху сламените постелки и почти веднага заспаха. Декерет остана буден, мъчейки се да извади парченце месо измежду зъбите си. Сега, след като имаше възможност, не му се спеше никак. Отиде до края на сянката и се вгледа в обгорената от слънцето пустош нататък. Не се виждаше нищо живо — дори и растенията не се бяха опитали да виреят тук. Планината стръмно се издигаше на юг. Проходът би трябвало да е наблизо. А после? А после?
Опита се да поспи. В главата му се появиха нежелани спомени. Голатор Лазгия витаеше над него толкова ниско, че му се струваше, че би могъл да протегне ръце и да я притегли при себе си, но след миг се издигна и изчезна в маранята. За хиляден път се видя в планините край Кхинтор, как преследва жертвата си, как се цели, как започва да трепери. Отърси се от този спомен и се видя как се катери по стената в Норморк, а дробовете му са пълни с възхитително свеж въздух. Но това не бяха сънища, а само фантазии и откъслечни спомени. Сънят не дойде дълго време, но най-накрая заспа — дълбоко, без да сънува и много кратко.
Събудиха го странни звуци — жужене, пеене, някакви музикални инструменти в далечината — сякаш минаваше керван с много пътешественици. Стори му се, че чува звън на камбани, биене на барабани. За миг остана неподвижен, заслушан, мъчещ се да разбере. След това стана, премигна и се огледа. Беше се спуснал здрач. Бе проспал най-горещото време от деня и сега сенките се спускаха от другата страна. Четиримата му спътници вече прибираха постелките. Декерет наостри уши, за да установи откъде идва звукът, но сякаш долиташе отвсякъде и отникъде. Спомни си думите на Голатор Лазгия за духовете в пустинята, които пеели през деня, обърквали пътниците с шума и музиката си и ги отклонявали от правия път.
— Какви са тези звуци? — попита той Барджазид.
— Звуци?
— Не ги ли чуваш? Гласове, камбани, стъпки, шум от много хора.
Барджазид го изгледа озадачен.
— Имаш предвид песента на пустинята?
— Призраците?
— Не знам. Може и да е това, а може би някой се спуска по склона на планината и дрънчи с вериги, удря гонгове. Кое е по-вероятно?
— Нито едното, нито другото — отвърна Декерет мрачно. — В света, в който живея аз, няма духове. Но по този път не се движи никой друг, освен нас.
— Сигурен ли си, посветени?
— В какво? Че няма призраци и други пътешественици ли?
— Да.
Динитак Барджазид, който седеше встрани и прибираше багажа, се приближи до Декерет и попита:
— Страхуваш ли се?
— Неизвестното винаги смущава. Но засега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.
— Тогава ще задоволя интереса ти. Когато дневната горещина намалява, скалите и пясъците изпускат топлина и при охлаждането си се свиват и издават звуци. Това са камбаните и барабаните, които чуваш. На това място няма духове — каза момчето.
Старият Барджазид направи нетърпелив жест. Синът му се отдалечи спокойно.
— Ти не искаше синът ти да ми каже това, нали? — попита Декерет. — Предпочиташ да мисля, че наоколо е пълно с призраци.