Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Събудиха го странни звуци — жужене, пеене, някакви музикални инструменти в далечината — сякаш минаваше керван с много пътешественици. Стори му се, че чува звън на камбани, биене на барабани. За миг остана неподвижен, заслушан, мъчещ се да разбере. След това стана, премигна и се огледа. Беше се спуснал здрач. Бе проспал най-горещото време от деня и сега сенките се спускаха от другата страна. Четиримата му спътници вече прибираха постелките. Декерет наостри уши, за да установи откъде идва звукът, но сякаш долиташе отвсякъде и отникъде. Спомни си думите на Голатор Лазгия за духовете в пустинята, които пеели през деня, обърквали пътниците с шума и музиката си и ги отклонявали от правия път.

— Какви са тези звуци? — попита той Барджазид.

— Звуци?

— Не ги ли чуваш? Гласове, камбани, стъпки, шум от много хора.

Барджазид го изгледа озадачен.

— Имаш предвид песента на пустинята?

— Призраците?

— Не знам. Може и да е това, а може би някой се спуска по склона на планината и дрънчи с вериги, удря гонгове. Кое е по-вероятно?

— Нито едното, нито другото — отвърна Декерет мрачно. — В света, в който живея аз, няма духове. Но по този път не се движи никой друг, освен нас.

— Сигурен ли си, посветени?

— В какво? Че няма призраци и други пътешественици ли?

— Да.

Динитак Барджазид, който седеше встрани и прибираше багажа, се приближи до Декерет и попита:

— Страхуваш ли се?

— Неизвестното винаги смущава. Но засега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.

— Тогава ще задоволя интереса ти. Когато дневната горещина намалява, скалите и пясъците изпускат топлина и при охлаждането си се свиват и издават звуци. Това са камбаните и барабаните, които чуваш. На това място няма духове — каза момчето.

Старият Барджазид направи нетърпелив жест. Синът му се отдалечи спокойно.

— Ти не искаше синът ти да ми каже това, нали? — попита Декерет. — Предпочиташ да мисля, че наоколо е пълно с призраци.